Ботев

Аз.. какво съм аз? Едно невръстно момиче от българската гимназия. Едно посредствено дете, което малцина слушат, но имам болка и в случая това мастило е моите сълзи, а листа кърпичката дето ги попива. Наскоро се запознах обстойно с творчество на Ботев и незнайно защо усетих някакъв небивал бодил в сърцето си. Безспорно мъката, която носят стиховете му е дълбока и черна, ала имаше нещо друго, което ме убоде още по - силно. Това бе факта, че Ботевци вече няма.. Чувствах се като някаква нищожна мушица пред неговите думи, пред скръбната мелодичност на римите му.. Ах, а как само ме заболя като трябваше да определям идеологията му, да наименувам с термини божествените му изрази. Тази поезия не е наука, тя е тъга, скрити сълзи и тежки кърви! Ботев е получавал какви ли не гръмки прозвища, но една единствена дума го определя напълно – българин. В един мъртвешки робски свят, в които човешките души са били смазвани във всеки един миг от съществуванието си, Ботев се разкрива и изповядва най-съкровените си чувства. За това се изисква неимоверна смелост и прогаряща любов, не само към семейството, но и към величествения Балкан, бистрите реки и войнствения вятър..  Да захвърлиш младостта си и да се откажеш от щастливия живот и всичко това за нас – децата, юношите, старците днес. Ботев – това е той нашият герой, ала жално е да виждаш как името му се губи, а с него губи се и българина. Идеализираме недодялани чужденци с фалшиви имена, мечтите ни са как да избягаме от свободната си страна и да станем роби на чужда.. Не се борим вече, уви. Не плачем за щастие, а за пари. Скръбни сме, ала вървим и към жалки, а българина-войн дреме в нашите души. Духа на Ботев ще е жив само, докато българина пази своето..