Странни сме ние хората. Все витаем в мечти, все се борим за идеали, все стараем се да успеем и все, та все дирим другите. Ала защо питам се? Защо не мога да я укротя тази проста нужда. Аз родена съм сама, пак сама и ще умра, тогава защо трябва да пари толкова много? Разума ми разбира, но сърцето пусто само си гори и наклажда агонизиращата болка. Неприятно ми е, сама съм по душа и няма никой да се пресегне да ме разтресе. Пуст е света за мен, нищо че хората са на всеки ъгъл. Един няма дето да тръгне с мене, да чуе душицата ми дребна, да погали кожата ми нежна. Крача аз по пътя нощен и роня на никого нужни сълзи. Иска ми се да можех да спечеля тази битка, но самотата е нещо непобедимо. Самотен отшелник съм на този свят и сама си довлякох това, но пък явно че не за всеки е щастието и любовта. Може би аз съм от онези деца на мрака, на тъгата и на страданието. Поне наивността да можех да потуша. Нечестни са всички и лъжовни са всички! Знам, че за тях съм просто една изкривена сянка, която не разбират и за нищо на света не биха доближили. Ала пак си думат и играят си с мен те.. Нека, нека да гори все някога ще се изпари, а дотогава ще гълтам и ще се гърча, явно е туй е моята съдба; съдбата на творец! С думите дребни капчици протичат и сърцето ми набодено от всички страни, поне за мъничко се успокоява..

И сега отново ще глътна мъката и ще приема самотата. Щом съдбата рекла е нека тъй да е. Отне ми, тя щастието простичко, но явно че в замяна с друго ще да ме дари ..