От край време съм се чувствала като нещастен затворник, притиснат от плачевната еднаквост на обществото. С все сила съм се мъчела да запазя уникалността си, която вярвам всеки има, но малцина бранят. Винаги съм се отличавала с особени и често неразбрани интереси. Привличало ме все онова, което мнозинството го отблъсква. Виждам една прекрасна, дори поетична красота във всичко така наречено противно. За мен смъртта и вече увехналото цвете сякаш изобразяват едно съвършенство, всичко вече е завършено и сам можеш да усетиш как всичко изчезва. Да, край на радостта, но пък край и на болката, на нещастието, на липсата .. остава само прекрасното и мелодично спокойствие. Вече нямаш желания, които безжалостно да пробождат твоето сърце, няма я и онази глупава и необяснима нужда от други същества. Вече си сам срещу очите на смъртта. Нейният празен поглед, ледената ти кожа и разпадащите се дрипи. Всичко е толкова тихо. Няма ден, нито нощ всичко е мрак, но без страх, без каквато и да било тръпка. Вече не се питаш “Дали някой ще се опита да ме намери?”, защото си наясно че никой не би търсил мъртвец. Сънят, единствен те дарява със своята прегръдка и ти се вкопчваш здраво, но в какво ли? В самота. Отваряш широко кръвясалите от сълзи очи и усещаш тежкия удар в стомаха. Душата разтриса се, изпепелява се и грохва в тясната гръд. Тогава разбирам,  колко разпукан е всъщност вътрешният ми свят. В опити да опазя идентичност погубих най-прекрасното право - това на любовта. Запазих своята мисъл, своята позиция и личната гледна точка, но защо ли при положение, че никой не разбира, никой не чува и никой не желае да разбере. А кому е нужно да обича това, което му е непонятно?

  Потърсих утеха в изкуството, в мекотата и сложността на думите, влюбих се в криво-разбраните персонажи, защото самата аз съм един такъв. Станах оплетена, но никога не ще да бъда аз разплетена. Запазих себе си, обогатих мисълта си, постигнах желаното и все пак липсва ми всичко простовато. Гледайки тези, около мен усещам как в името на нещо значимо загубих, онова което ни прави щастливци. Аз гледам на съществуванието като на сложна схема и съумявам да видя всеки възел, за това и съм като гарван отбягвана. Никой не би желал да бъда до него, защото всеки се плаши днес, всеки свикнал е с простовата еднаквост, кой ли би искал черна птица на мрака до себе си? Затова и бленувам аз за смъртта, дали пък само тя не е тази, която ще ме разбере? Ако ли пък не, поне липсата болезнена ще падне заедно с мен в бездната ..