Inspired by Depeche Mode – Precious

Всяко същество се ражда свободно, ала то остава такова за съвсем кратко, защото светът бърза да го пороби и да отреже неговите сребърни криле.

 Тъмнина. Самота. Тъга. За Тенши[1] тези три неща не спираха да се въртят в зловещ синхрон. Всеки път, когато отвореше очи след дълъг сън тя виждаше единствено мрак и усещаше вледеняващ полъх по нежната си кожа. Не знаеше нищо друго освен това. Не помнеше за друг живот освен за този.Сърцето й се гърчеше постоянно от самотата, а тя дори не го разбираше. Питаше се дали е единствена, мечтаеше да има смелостта да потърси себеподобни, но острите сребърни остриета надвесени над нея не й позволяваха да отиде, където и да било. Те шепнеха нейното име и черни капки капеха от тях. Тя бе едно неземно създание. Не носеше никакви дрехи. Кожата й бе бяла като мляко, а косата като слънчев лъч, разпиляна до кръста й. В очите й би се удавил дори най-умелия плувец. Толкова невинна, толкова нежна, а така нещастна. На гърба си имаше нещо, което тя не знаеше за какво служи, но й тежеше ужасно много. Бяха криле, но не от чаровни пера, а от тежко сребро. Можеше да ги движи, но едва-едва. Не й помагаха с нищо – нито й говореха, нито я галеха. Седяха там, а тя ги мислеше за остриета, забити от някой злосторник в съня й. Ежедневието й бе монотонно и уморяващо. Събудеше ли се, веднага започваше да отърква длани в тялото си, защото студът я пронизваше жестоко. След това се изправяше с трудност и тръгваше към надвесените остриета. Единствено в тяхната размазана повърхност можеше да види лицето си. Всяко едно от остриетата бе завързано на тънък черен конец, чийто край чезнеше някъде нагоре в тъмния безкрай. Веднъж Тенши дръпна един от конците леко и черна капка се стече надолу по тънкия й пръст, оставайки неизтриваема диря по цялата й ръка, чак до лакътя. Този неприятен отпечатък я плашеше всеки път, когато го видеше, защото сякаш се опитваше да я пороби. Оттогава тя седеше настрана, не искаше да получи още черни петна по себе си. Така изминали – месеци, или пък години, възможно е дори столетия да са били, когато нещо неочаквано и различно й се случи. Тенши бе пробудена от съня си. Нежен глас я викаше с омаен тон. Тя бързо се надигна и дори не обърна внимание на ледения полъх. Завъртя глава настрани и видя една бяла фигура, в далечината застанала измежду остриетата. Беше живо същество. Дишаше като нея и гледаше право в нея. Приличаха си толкова, колкото и се различаваха. Фигурата му беше здрава, а усмивката магическа. С показалеца си той приканваше Тенши към него като шепнеше с парещ глас:

-          - Ела, Тенши. Прегърни ме. Очовечи се ..

Тенши не разбираше напълно думите му, но сякаш с присъствието си той я теглеше към себе си. Тя гледаше право в очите му и усети странна, гореща тръпка в гръдта си. Стъпи напред и протегна ръката си към него. Усети как цялото й тяло пулсира, а тежките криле вече бяха като леки перца кацнали на гърба й. За пръв път в цялото си съществувание тя се усмихна от вълнение, сега успя да разбере своето сърце – за миг то бе спряло да кърви от самотата..

Но тогава капката се удари в ръката й и тя се осъзна. Придърпа бързо ръката към себе си и отстъпи назад. Поредното черно петно. Тя го погледна с тъга и прехапа устни. След това отново извърна погледа си към непознатата фигура. Той приведе, поклати глава и разроши гъстата си коса. Изпрати й усмивка и прошепна:

-          - Все някога ще трябва да минеш, за да стигнеш до мен.

Тенши отвори уста сякаш да каже нещо, но осъзна, че не знаеше какво, за това просто погледна надолу към краката си. Когато отново повдигна глава, него вече го нямаше. Остави една непозната празнина. И преди беше тъмно и преди нямаше никой около нея, но сега след като знаеше, че той съществува у нея се събуди нещо странно – беше мечта.  Когато спеше сънуваше пак него. Мига, в който се събудеше отново образа за него седеше закован в съзнанието й. Не след дълго той пак се появи. Отново шепнеше името й, канейки я да дойде, но страха все още бе по-голям от нейната мечта. Само седеше с прикована ръка към трептящото си сърце и хапеше нервно устни. Тогава той, със своята божествена усмивка й каза:

-          - Превърни мечтата си в действие.

При тези думи Тенши неусетно ахна и прикова сините си очи към него, ала с поглед не успя да го спре – той все пак изчезна. Тя приглади косата си зад ухо и за пръв път си представи как минава измежду всички остриета и накрая стоварва нежното си тяло върху неговото. За миг мечтата и стана фантазия. С времето, посредством сънищата и копнежите тази фантазия се задълбочи още повече и подаде силна струя смелост към ритъма на сърцето й. Скоро той пак се появи от сковаващия мрак. Прикани я с пръст и лек шепот, както винаги. Този път върху лицето на Тенши заигра неконтролируема усмивка, която зареди цялото й тяло с енергия. В очите и започна да играе воден пламък. Тръгна. Вървеше с настойчиви крачки и устремен дух. Побутваше леко остриетата. Те се удряха едни в други и издаваха лек звън. Черните капки  попиваха по бялата й кожа, оставайки мрачни белези, а остриетата безжалостно я бодяха, но тя не усещаше нищо. С всяка крачка се приближаваше все повече и повече, докато най-накрая неговото лице не бе пред нейното. Тя се протегна да го докосне, но удари нежните си пръсти в стъклена преграда. Не разбираше какво става. Бе до него, но не в неговата прегръдка. В този миг разбра, че реалността винаги е по-различна от фантазията и въпреки това отново се усмихна и плахо запита.

-          - Кой си ти, страннико?

-          - Името ми е Ками[2] - произнесе се в тишината мекия му глас.

Той постави дланта си върху стъклото и прикани Тенши да направи същото. Тя го послуша и усети студа между тях. Ками прошепна:

-          - Виж ръцете ни си пасват еднакво.

Тенши се загледа и действително дланите им напълно се покриваха една друга, но имаше една разлика. Неговата бе изцяло бяла, докато по нейната имаше жални черни петна. Тя отпусна тъжно ръката си надолу и издума:

-          - Не сме вече еднакви. Някога бях бяла като теб, а сега има неприятни черни петна по мен.

Ками се засмя леко на тези думи и с отдалечаващ се глас добави.

-         -  Именно това те прави по-добра от мен.

Тенши погледна отново към него, ала напразно. Нямаше го нито него, нито стъклото. Пак бе сама с остриетата и тъмнината.  Но появите му зачестиха. Всеки път бе на различно място, карайки Тенши да минава през остриетата отново и отново, за да може да се порадва на красотата му за няколко нищожни мига, но изведнъж нещата се промениха. Тенши се събуди от съня си, но нещо не бе наред. Усещаше пареща болка в гърба си. Тя заби нокти отзад и напипа източника на болката – бяха крилете. Не можеше да търпи за това ги хвана здраво и ги изкорени от себе си. Това, което усети бе неописуемо. Изкрещя с цяло гърло, в опит да изкара жестокия хаос от себе си. Сълзи се стекоха по лицето й. Захвърли сребърните криле останали в ръцете й някъде на далеч и прегърна тялото си в опит да се успокои. След време бурята в нея стихна и тя погледна към тялото си. Изуми се при вида му. Цялото бе черно. Млечната й кожа вече бе станала катран, а златната й коса бе станала с цвета на гарванови пера. Първоначално се почувства някак объркана, но след това се осъзна и започна да се смее сама на себе си. Сега бе цялата черна, не бе старата Тенши, бе нещо ново и то заради него. Ками я бе подмамвал толкова пъти само, за да погуби бялата й красота. Тя разглеждаше хубаво новата си същност, когато Ками се появи този път пред нея. Стъклото си седеше между тях. Тенши се изправи пред него и заби здраво дланта си в стъклото. Остави черен отпечатък и му даде гръб като каза:

-          - Вече няма нищо еднакво между нас. Аз ще се оттегля от този свят.

И тя пое през остриетата надолу. Когато тялото й се изгуби в мрака, Ками се обърна назад и се озова в прекрасна стая във Викториански стил. А върху бялото му тяло се появи красива червена мантия. На леглото срещу него седеше дребно момиче с чип нос и дребни лунички. Косата й бе на стегната опашка, а на врата й висеше игрива перлена огърлица.  Беше облечена в червена рокля със стегнат корсет и дълга долна част. Тя не бе нищо друго освен част от съзнанието му – единственият достоен събеседник.

-          - Какво постигна с играта си с този ангел Ками?

-          - Усъвършенствах я.

-          - Нима?

-          - Нека ти обясня на чаша чай, мила Съмнителност.  – каза той като приседна пред дребна чаена масичка и сипа чай в две красиви чаши. Дребното момиче повдигна леко роклята си и седна пред него.

-          - Това, което направих с Тенши бе да я очовеча. Тази чернилка върху душата й не изтрива белия цвят по никакъв начин. Чернилката са омразата, алчността, завистта, самосъжалението, нещастието и какво ли още не – все демонски дарове.

-          - А за какво ти бе да изсипваш тази гадост върху нея?

Ками отпи леко то горещия чай и отговори:

-          - Човешката душа не бива да е като моята. Тя трябва да бъде поробена от тъмните емоции, за да може да ги отмие сама и да стане силна и по-чиста дори от мен! Тази чернилка е изпитанието на моите деца. Те не са ангели, нито демони – те са плод и на двете. А всеки родител бленува неговите чеда да станат по-добри от него самия.

-          - Вярваш ли, че това ще стане, Ками?

-          - Разбира се, Съмнителност моя. Ще се случи, ала кога времето ще каже то.

[1] От яп. ез. – Ангел

[2] От яп. ез. - Бог