„Всяка нация носи на плещите си определена доза мъка, но само българите са понесли 5-вековен ад!“

 Ще се изправя пред вас, драги читатели с едно откровение: Не съм патриот! Тежка истина е, но сякаш светът изгуби тази своя дълбока черта заложена в различните общества още от древността. Вече няма нито спартанци, нито воини, нито хайдути… Сега е епохата на бизнесмените, подкупните юристи и лицемерните политици, които се кланят на един бог: Парите. Много хора обичат да изтъкват тази моя преценка като песимизъм. Това е така, защото никой не ме изслушва докрай или просто чува това, което иска. Зная, че ще остана безгласна душа наметната с було на прозрачност и все пак продължавам да ридая със своите думи недоразбрани.

 Всичко може да се е променило на тази земя нашенска, която жално носи кърви пролети и меса завзети от напаст жестока, но има нещо, което никога не се е променило: дъждът. Това не всеки би го разбрал, защото не всеки слуша ропота на капките, дето се разбиват по асфалт, ламарина, тухла и човешка длан. Сега бъдете вие честни с мен, читатели и откровено кажете: „Дъжд като дъжд, не виждам нищо специално в него!“ – това е естествената мисъл, нормалната… но аз просто не мога да се впиша добре с тази дума. Дъждът никога не е еднакъв. Той е като различен човек с различна болка, приклекнал на някой облак и зашепнал своята мъка. Днес се леят капчици ситни, неуморни и същевременно изпълнени със необяснима сила. Днес е 18 април – Разпети петък. А, знаете ли, читатели не вали никъде другаде из Европата – високомерна! „Съвпадение!“ – това ще да креснете, знам. Но, дори така да е не е ли някак свещено, защото след два дни е 20ти април – Великден и старата дата на едно кърваво събитие: Априлското въстание.

  Човешкото същество има в себе си една личност, която понякога кротува, друг път дивее, но именно тя го идентифицира от останалите топчета лой, като му дава шанса да вярва в каквото си поиска, да обича когото си поиска и да се надява на каквото си поиска! Ето ви дъждът що се рони днес, ето ви и Великдена тази година, ето подарявам ви и моята вяра! Защото нашият Исус не е един: те са хиляди, Това са Ботев, Левски, Кочо, Стамболов, Зимов, Обретвнов и стотици имена затънали в пръста. Те не са разпънати на кръста, а са разкъсани от пушките на яростните си врагове… и все пак са се мятали като зверове, за да освободят народа си от окови грешни. Тази година е техен ред да възкръснат. И сякаш чрез дъжда сега шепнат над България, молят я да погледне на горе, да изправи глава и за миг всички ние, дето нямаме патриотизъм, дето се обвързваме неусетно в ново робство да пробудим заспалата личност у нас. И все пак, драги читатели аз също не съм патриот. Пиша, недописвам и често само съчинявам разни дела, разни помисли и „разни идеали“. За това писание виновник е родният ни дъждец. Не спира да ридае вече от два дни и две нощи, а аз наивницата го слушам като самотник що няма с кого да споделя… Жална особа е дъждът днес, жална като всички нас! Онези герои са го чували, онези герои са вярвали в своята сила, обичали са не само дъжда, но и всичко що е било родно и най-вече са горели от лудешка надежда, че бъдещето ще разбули облаците и ще изгрее жаркото българско слънце! Скъпи мой, читатели сега моля ви и аз, моли ви миналото и утрото извикайте с все душа вие имате ли вяра, любов и надежда?...