Черният чадър

Любовта е жестока, само когато е илюзия

 Беше един от онези дни, които по принцип душата ми обича – обсипани с дъжд. Само, че в онзи случай бягах устремено напред. Стараех се да не мисля, въпреки че подсъзнанието ми крещеше. Дишах тежко и шляпах неуморно в големите езера от кална вода. Около мен всичко шумеше. Това винаги е привличало сетивата ми и е пораждало красиви идеи, но не и в онзи миг. Тогава се губех вътре в себе си и не бях способна да усетя заобикалящия ме свят. Усещах как цялата съм мокра и се мразех за това, мразех се, че съм под дъжда, защото по някакъв странен начин това събуждаше спомен у мен. Мъчителен при това – спомен за една свещена илюзия. Както тичах така обезумяло напред в един миг просто стъписано спрях. Облизах с крайчеца на езика си една непокорна капка, която се бе стекла по лицето ми. Незнайно защо бе солена, дори горчеше. След това погледнах нагоре и виждах само едно вече посивяло небе, от което се ронеха едри снопове вода, които безжалостно пробождаха зелените листенца на дърветата. Точно бях на път да закрещя: „Защо всеки път успявам да сбъркам?“, когато нежен глас се обади отстрани. Обърнах се едва-едва, защото имах чувството, че потъвам от срам. В тоя пуст град, който е метър на метър не очаквах точно в онзи миг да бъда видяна как се спирам като гламава под дъжда. Отсреща ми бе застанала една божествена млада жена, която ми секна дъха от почуда. Определено не беше от родното градче, защото подобна хубост щеше да се забележи веднага, и разбира се почти веднага щеше да се унищожи. Дъждовните капки някак подсилваха чертите й още повече, което я караше да изглежда дори по неземна. Беше с къса червеникава коса на едри къдрици, опрели леко слабите й рамене. Кожата и беше бяла като на скандинавка, а очите сложна смесица между зелено и кафяво. В дясната си ръка стискаше дръжката на голям черен чадър с малки дантели зашити по ръбчетата, а лявата й бе протегната към мен. Розовите й устни говореха нещо, но аз бях толкова пленена от този необикновен вид, че чак на третия път успях да разбера какво ми говори:

-          - Момиче, ела тук! Знам, че дъжда понякога е омаен, но често носи и неприятна настинка!

 Като в транс аз тръгнах напред и се намуших под големия й чадър. Бях виждала красиви момичета, но тя си беше направо богиня…

-        -  Какво си ме зяпнала – засмя ми се тя.

Тази закачлива забележка от нейна страна ме събуди от нетипичния ми захлас и аз бързо склоних глава надолу към калната пръст. Бяхме застанали до една стара къща без настилка, която често бе привличало вниманието на смахнатата личност скрита в пакета от кости и пъпчива кожа. Започнах да се ослушвам и долових ехото на гърмеж нейде из балкана над нас и с крайчеца на окото си разследвах своята събеседница. Беше облечена с дълго черно палто, под което се мяркаше червена пола с тюл. Имаше и дребна чантичка запретната през рамото й.

-         - Не си заслужава… -  каза тя изведнъж като прекъсна тайното ми разузнаване и ме накара да втренча отново очи в кукленското й лице в недоумение.

Тя ме погали леко по бузата и ми прати нежна усмивка в отговор на объркването.

-          - Да плачеш. Не си заслужава да плачеш. – добави някак звънливо.

Докоснах очите си и чак тогава се осъзнах, че през цялото това време съм плачела. През всичкия този път, редом с всичкия този дъжд. Отворих уста за да отвърна нещо, но се спрях, защото усетих, че красивата червенокоса не бе свършила.

-         - Познавам тези сълзи, зная и какъв е този поглед. Само мъж е способен да разбие на толкова дребни късове женската сълза. Бих искала да ти кажа, че няма смисъл, но това ще е лъжа, защото и двете сме наясно, че смисълът е голям. Ала да знаеш по-голям подарък от сълзата и непрошепнат стих няма…

Тези думи ме връхлетяха като жестоки куршуми и аз неусетно започнах да плача още по-силно. Гръм разцепи някъде в далечината клон, тъй както емоциите сториха същото в дълбините на душата ми. Защото аз бях дала всичките си ценности на една проклета илюзия, на едно същество, което заобичах без да искам, с мъка и плачевност, а с неизмерно щастие щях да намразя. Исках да го сграбча и да го унищожа, да нямам помен от нито една дума родена от мисълта за него. Уви, това нямаше как да се случи… и го знаех, за това тънех вътре в себе си, изгубен скитник в лабиринт на проклятие. Червенокосата дама ме сграбчи и опря челото си в моето.

-         - Недей го мрази… той не е рана! Той е от онези поетични отблясъци на живота, които ти напомнят накъде да гледаш. Които те засипват с надежда, за да можеш после да изпиташ неприятна болка, която да те научи колко дребни могат да бъдат хората. Ти умееш да се свързваш с всеки, да му показваш душата си оголена, без скрити тайни и да си на прага да се подариш. Не спирай да бъдеш такава, но не плачи не си заслужава. Той не ще да разбера какъв дар са тези сълзи…

Аз избърсах лекичко сълзите си и се подсмихнах жално на тази непозната, която с един поглед разчете цялата ми мъка, разучи цялата ми пропаст.

-          - Нима и ти си била така? – попитах без да се замислям аз.

-         - Как така? – засмя се гръмко тя и в миг дъждът се секна и грейна пролетно слънце около нас.

Това вече напълно ме удиви. Нима бе възможно през цялото това време на проникновение просто да съм сънувала небивалици? Дамата опъна чадъра си и го опря на рамото ми.

-        -  Всеки ден аз усещам и карам другите да усещат: страст, обич, разбито сърце, неволя, плътски желания, неконтролируема любов, но само малцина са способни да ме усетят в истинското ми естество… но изглежда на теб това ти дойде в много, мило дете. Подарявам ти този черен чадър, за да те пази от мен за кратко. Нужно ти е време да си починеш, да размислиш, да разбереш лабиринта вътре в теб. – тя постави длан пред очите ми и прошепна – Защото аз съм Афродита, позната на древните римляни като Венера, а за днешния човек аз съм просто Любов, странна, скептична, чезнеща…