Човешкото общество винаги е било пъстро и ще продължава да бъде , независмо от факта, че в съвремието се наблюдава глупавата мода на поддръжанието. Всяка една личност е родена уникална. Всеки един от нас вижда света от различен ъгъл , разбира се не изключвам съвпаденията в светогледа , но независимо от приликите индентични мисли няма. Всеки също така носи две сили в себе си – на разума и на душата.Всеки един върви по път пропит от болка и радост , всеки е плакъл и се е смял , всеки е обичал и мразил. И така колкото и различно , толкова и общо има в нас.

  Физически структурата ни е еднаква , започваме по един и същи начин и неизбежно свършваме пак еднакво. Но това, което разединява човечеството е именно нещото , което ни различава от животните – способността да мислим и разсъждаваме. Идеи , чувства , параноя , желания , мъка , истерия , очаквания , мечти и какво ли още не? Всичко това се крие в един човек ,което го превръща в една хаотична вселена. Това , което ни прави царе на тази Земя е и най-голямото ни изпитание.  Емоциите са нещо положително , но също и мислите, а когато доближиш плюс до плюс по законите на физиката ще се получи отблъскване. А не се ли случва точно това в живота? Постоянното изпадане на личността в дилеми кое да послуша сърцето или ума.Има хора , които решават да вземат единия фронт , но нима това е правилното – да пренебрегнеш едната част от себе си и да разполагаш само на другата ? Отговорът е различен за всеки , затова не бих искала да споделям моята гледна точка , защото тя е правилна само за самата мен.  Като живи същества ние имаме нужди и потребности от въздуха , храната и водата , но за да се чувстваме истински живи най-вече имаме нужда да получаваме и даряваме част от самите нас на другите.  Да оставиш следа - идея , която често става криворазбрана за много. Воден от цел да бъде запомнен, често човек се обърква и пренебрегва вътрешния си аз, започвайки да показва държание , което обществото би одобрило и оценило. Но запомнени остват само тези, които не обръщат внимание на масовото , а гледат в себе си , опитват се да създадт хармония в хаотичния си свят и да открият нещо различно , нещо по шантаво и дори налудничево, само защото е ново. Историята дава много примери за такива хора. Лично на мен любими са ми художника Микеланджело Буонароти, който чрез своите картини прикрито показва идеята си че Бог е в нашето въображение – нещо немислимо в католическия свят и сър Исак Нютон, който погледнал на светлината от цветната й страна, нещо което първаночално било прието с подигравка.

Като заключение бих казала каква съм аз като човек , защото само собственият си свят познавам най-истински. Аз съм просто едно малко човече , което е изгубено в тъмнината на бездната , в която вървя. Жадувам да дам всичко от себе си на всеки , но изпитвам глупав страх от неразбирането , а точно това е налудничевото у мен , но вярвам, че все някой , някога ще ми подаде ръка и този страх ще утихне ..