Есенен рай. Листата падад подвластни на звучната сила на вятъра , който вече губи своята пареща топлина. В далечината се чуват прощалните песни на птиците , които отлитат към вечното царство на слънцето , защото неговата власт тук вече чезне. И небето вече не изглежда толкова безкрайно , няма я нежната кристална синина , наместо нея сега се простира мрачна облачна пелена , от която жално се отронват мънички дъждовни капчици. По мокрите тротоари са разперени  пъстри килими, които чрез свойте нюанси всякаш пробуждат спомена за лятната живост. Хората вече рядко се мяркат навън , те вървят със забързана крачка, нетърпеливи да се приютят някъде на топло, колцина са тези които се спират за да се любуват на очарователното спокойствие обзело приридата в този период. Интересно е как това прекрасно време въздейства на човешката психика , сякаш неволно я стегнира .Всяка година настъпи ли този сезон у хората  се събужда тъгата за горещините, гонили ги през дългия летен период. И така есента най-често е пренегрегната, в началото й всички оплакват вече миналата жега , а в края й мечтаят за мразовитите празници.

В една такава есенна картина, сгушена измежду спретнати къщички и заобиколени от оголени дървета се отличаваше голямият дом на младото семейство Петърсън. Джон Петърсън бе едва на 29 години, но вече беше станал съдружник в адвокатска кантора. Благодарение на хищния си характер и кривото разбиране за чист морал той бе натрупал огромно състояние и продължаваше да го трупа. Жена му, Кейт , бе прекрасно създание с вечна усмивка на уста, по професия бе психолог , но успя да практикува едва година поради раждането на най-ценното й съкровище,дъщеричката й Ейнджъл. Още от мига, в който разбра е носи дете в утробата си тя каза на съпруга си :

-          Това ще бъде нашето ангелче , което ще ни носи най-истинската радост и което трябва да пазим с цената на всичко !

И действително младата майка не се отделяше от детето си нито за миг , тя кражеше около нея постоянно със страха да не би нещичко да се случи на малкото създание. А самата Ейнджъл бе като порцеланова кукличка- дълга гъста коса , дълбоки зелени очички и бяло личице , с бледо розови страни. Още от малка, все седеше на страна от другите деца и близо до своята майчица , която неусетно  възспираше детското й желание да опознае света и да дивее заедно със свойте връстници. И така годините си минаваха , а детето седеше все така самотно , възприемайки света , като една приказка , в която всичко е прекрасно и ти е достатъчно да ставаш сутрин озарен от усмивката на най-близкият ти човек – майката.

Ейнджъл вече бе на 7 и бе дошло време за нейното обучение , най-после шанс за момичемцето да опознае реалния свят , но майка й остро се противопостави на това , иначе нормално развитие на живота. Кейт заяви пред съпруга си , че настоява първите няколко години дъщеря им да бъде на домашно обучение, с идеята , че тя е прекалено малка и срамежлива , за да се впише в училищната обстановка. Неискащ да води скандал със своята мила съпруга , Джон първоначално се съгласил с идята й , докато не обърнал внимание как протича ежедневието на малката Ейнджъл. Той забелязал , че като цяло детето не говорело много , играело си самичко със свойте кукли , които сякаш били единствените й приятели. Повечето от децата от квартала дори не били виждали лицето й. Тези обстоятелства обезпокойха бащата. Той не желаеше детето му да води тежкия живот на самотник , съществуващ  далеч от реалността. Решен да избави дъщеря си от тази тежка участ Джон бе готов да въведе хищническия си нрав на адвокат дори у дома. Още с прекрачването на прага той остро извика съпругата си с думте:

-          Кейт остави Ейнджъл да заспи сама и ела при мен в хола, веднага трябва да поговорим.

С леко сепнато изражение , но все пак спокойна стъпка младата домакиня бързо се яви пред своя съпруг.

-          Какво има , скъпи? Да не би нещо да се е случило в кантората?

-          Не работата ми върви доста добре. Исках да поговоря с теб за положението на детето ни. – отговорът бе поднесен с равен тон. С неприятно изумение Кейт присви очи и отвърна:

-          Какво, по дяволите е положението на детето ни? От кога можеш да определиш какво въобще се случва с нея , все пак ,мили ,не забравай факта , че ти я виждаш на ден за по 1 час , понякога няма и толкова! А мислиш ли ..

-          Кейт ,моля те изслушай ме и не прибързвай със заключенията си. Това, което искам да ти кажа е че дъщеря ни е самотна! А ти вместо да й помогнеш да порастне и да общува с децата около нея , само я задушаваш и спираш! Знам , че си загрижена за нея , но крайно време е да й позволиш да се сблъска поне малко с обществото.

-          Ти чуваш ли се, Джон ?! Имаш ли представа какво могат да й причинят децата , те са малки дяволчета , които могат да я погубят.

-          Но , скъпа не сме ли всички хора такива ? Няма как да я опазиш от човешката природа , затова от другата седмица детето ни започва училище , като нормалните деца ! Аргументите ти са невалидни пред мен, помисли върху въпроса и сама ще стигнеш до същия извод, а сега отивам в кабинета си , защото имам още малко работа.

И така с безизразно изражение съпругът се изнесе от стаята , оставайки съпругата си в недоумение и леко отчаяние. Кейт знаеше , че няма достатъчната сила, за да му се опълчи , а до болка осъзнаваше факта , който той й бе изтъкнал , просто майчинското й чувство бе твърде силно. Тя се отпусна на дивана и се опита да разсее неприятното притеснение у себе си ,преповтарайки си думте на Джон.

   22 Октомви, Понеделник.Това бе първия учебен ден на малката Ейнджъл. В онази бележита вечер , когато се случи лекия спор между двамата родители , тя успя да проследи внимателно целият им разговор. Винаги се е старала да бъде примерна и изрядна в очите на майка си и баща си , а тези думи сякаш показваха дълбоко недоволство от страна на строгия господин , към който се обръщаше миловидно с названието „Татко‘‘. Сега тя бе решена да го накара да повярва в способностите й. Искаше да се превърне в онова нормално дете , за което се говореше, бе готова да се срещне с истинските хора! Но, уви съдбата й имаше друго на ум. Още от сутринта нещата изглеждаха някак плашещо различни. Майка й не я събуди с онази приятна усмивка ,а с тъжно и сиво изражение. Времето навън сякаш предвещаваша някаква неприятна вест. Вятърът свиреше зловещо издухваики разноцветните листа в най-различни поски, а слънцето седеше бдително на небето и вместо топлина излъчваше мъртвешка студенина. Когато излезе навън с тежката раница на гърба си Ейнджъл усети как огромна несигурност тресеше цялото й съзнание. Щеше й се да се обърне назад и да се скрие с любимата си кукла под леглото , но се опита да притай това чувство на страх , защото не искаше да събуди привкуса на разочарование у скъпия си тати. Преди да се качи в огромния жълт автобус момиченцето усети как майка й обви силно ръце около нея и прошепна в ухото й :

-          Спокойно , скъпа хората са добри същества , просто понякога без да искат могат да са груби с теб , но помни каквото й да ти казват винаги им се усмихвай, така ще ги плениш!

Усещайки , приливна топлина по цялото си тяло Ейнджъл поуспокой душата си, но сега се породи една лека необяснима мъка у нея и все пак тя се усмихна широко , обърна се енергично към Кейт и радостно каза :

-          Мамо обещавам ти , че ще стана обикновено дете ! Досущ като другите!

И с лек подскок тя се озова в автобуса махайки на любящата си майка. Кейт се учуди много на думите й, но след това просто разклати глава подсмхна си се и си рече :

„Пораства ,нормално е да се променя..‘‘

15.10 часа. Вече бе настъпило време, малката ученичка да се завърне у дома. Младата домакиния се бе стройла мирно, но разтревожено на прага на своя дом. Тя се чудеше в какво ли състояние щеше да се завърне детето й , дали щеше да е разплякана или пък може би вече ще иска да посети къщата на някоя своя нова приятелка ? Какви ли не сцени се разиграваха в главата на Кейт , за това и очакваше с нетърпение. И ето жълтият автобус вече паркира на ъгъла. Младата майка се се запъти към него със забързана крачка. От далечината виждаше как едно по едно с весел кикот децата слизаха от превозното средство. Всички бяха дребни дечурлига с пъстри дрешки , но сред тази шарена тълпа Кейт не успя да различи Ейнджъл.

„Може би иска да слезе последна , за по сигурно?‘‘ – си каза тя, за да спре напиращата паника. Но, уви автобуса вече се опразни , а от малкото момиче нямаше ни помен. Кейт се разтрепери от тревога и започна да се върти наоколо с надеждата да зърне някъде зелените и очички. Тя сбърчи вежди и прехапа устни , чудейки се какво да прави. След това видя две момичета, горе долу колкото Ейнджъл. Затича се към тях и буйно ги попита :

-Извенете ме за безпокойството, но на колко години сте ?

- На 7 – отговори по едрото , което сякаш излъчваше неприятна аура.

- А , идеално , случайно да сте виждали дъщеря ми тя е колкото вас. Казва се Ейнджъл и е с дълга кестенява коса и зелени очи?

- Ахаа , онази дрбната , дето я е срам да каже как се казва и само ми се хили. В класа ми е , но май нещо не се качи в абтобуса. Запокити се на някъде с някаква бебешка кукла.

- Но как така ?! Ти защо не я извика ? – кресна Кейт.

Децата се сепнаха и се хванаха за ръка като другото свито каза:

-          Извинете ни , но нашите ни чакат! – и побегнаха подплашено.

А, Кейт остана на улицата , чудейки се какво да прави. Започна да скубе косата си и усети как устата й пресъхва , а очите й се пълнят със сълзи. Незнаеща какво точно да стори тя се обади на съпруга си, молейки го за помощ. Първоначално , той сметна реакцията й за детинска проява , но след като се свърза с директора на училището и той му каза , че Ейнджъл не е никъде около училището, се почувства силно разтревожен , дори леко гузен. Джон веднага се свърза с полицейския участък, независимо че бе добре запознат с практиката да не се издирва никого до 24 часа. Той убедително настоя шерифът да изпрати свой хора. Хвана пълтото си, захвърли докоментацията , с която се бе заел и тръгна към дома си. Там свита на дивана го чакаше Кейт. Той седна до нея и е прегърна умислено. Двамата търпеливо зачкаха.

Някъде към 4 сутринта на вратата се почука. Угрижените родители се сепнаха и бързо отвориха вратата. Това, което Кейт видя бе един едър полицай, който държеше за малката ръчичка Ейнджъл , а тя бе досущ като малко ангелче със избеляла от студа кожа, но и огромна усмивка , разрошена от вяръра коса и пленяващи очички с лек миловиден блясък. В лявата си ръка тя държеше малката си кукличка. Тихичко прошепна на майка си :

-          Ивинявай мамо , но не успях да стана обикновена..

За съжаление цялата картина , която бе описана току що се състоя само в ума на младата Кейт. В реалността нещата стояха много по-различно. Полицаят наистина носеше Ейнджъл със себе си ,кожата и наистина бе избеляла , но не от студа а от смъртта. Косата й бе разрошена, но и спластена от кръвта , която дълго се бе стичала от скалпа й. Миловидният й поглед бе скрит зад тежките клепачи , и вече нямаше как да се види детският й блясък. В лявата си ръка тя наистина стискаше куклата си , но и тя бе цялата окалена и напукана , сякаш бе единствения и приятел опитал се да й помогне , но в крайна сметка бе намерила същата участ... Това не бе краят само за Ейнджъл , но и за нейната майка , която макар и да бе жива физически , бе получила толкова голям душевен удар , че в крайна сметка изгуби и сърцето и разсъдъка си. Джон успя да продължи живота си , защото той бе хищник и бе свикнал да приема сблъсъците на живота още от рано.

Относно това какво се случи с малката девойка не бих искала да изпадам с подробности, защото вярвам че всеки един, които чете това е добре запознат с жестокостта на  човешката природа. Но нека кажем , че това бе тайнството на есента , тя искаше да бъде забелязана и затова пожертва едно мъничко същество. Статията в утрешния вестник гласеше : „ В сенките на есенната гора ..“