Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.02.2013 16:38 - Не изпускай момента!
Автор: mangakid Категория: Лични дневници   
Прочетен: 777 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 25.05.2013 21:50


 

 Ден като всеки друг. Станах с мъка, защото болката в стомаха ми не ми даваше мира. Вече втори месец изпитвах неприятното чувство на гадене и се потях като прасе. Беше дошъл моментът да преборя глупавия си инат и да кажа на майка си,но отново се възпрях 

 

„ Не, не , не бива! Само да я притеснявам излишно и без това си има достатъчно проблеми с брат ми, може и да ми мине. Ще изчакам още малко.“ И така водена от тази мисъл мъчително и бавно се оправих за училище. Често ми се случваше, ходейки към това ужасно място, което самата аз определях като черна дупка за човешкото съзнание,  да си казвам следните думи, присъщи за доста юноши :

 

 

„Де да имах прекрасния късмет да избягам от този еднообразно скучен свят. За какво ми е живота, ако всичко е едно и също..“

 

Не бях някакъв изолиран самотник, имах си своята групичка смахнати приятели, с които имахме общи интереси и идеи за света, та дори и общи мечти. Най-близък до сърцето ми беше Алекс. Макар и с две години по-голям от мен, на осемнадесет,  той често се държеше като малко дете, което обожаваше да ме дразни. И в този ден, както обикновено ме чакаше на ъгъла под дома ми, за да може да поспори с мен за нещо глупаво на път за училище. Тези моменти ми бяха най-сладки, а като знаех, че тази година е за последно някак си винаги го поглеждах със скрита тъга. Сега неговата лъчезарна усмивка някак си угасна и с присвит поглед ме попита:

 

- Момиче, добре ли си? Лицето ти е бледо като на призрак, а кръговете под очите направо плашещи. Да бе би да си решила да ставаш зомби ?

 

Казано честно нямах никаква представа в какво състояние бе вида ми, защото нямах сили да се погледна. Като цяло винаги съм била човек, който не се вълнува от външността си, но напоследък не обръщах никакво внимание, дори рядко се решех.

 

- Не знам. Зле ми е, спи ми се и ми писна от това ежедневие! Може и да съм зомбясъла, но вече ми втръсна да го мисля?

 

Алекс беше свикнал с глупавото ми държание на негодуващо хлапе и просто се засмя на думите ми, но усещах,че погледа му не се промени.Беше някак скован и притеснен. От няколко дни забелязах, че прехапваше нервно устните си – нещо нетипично за него. Явно беше, че възпира мисълта си. Вътре в себе си изгарях от желание да го попитам какво крие, но физическият ми не стабилитет не ми позволяваше да проведа какъвто и да било разговор.

 

- Но, наистина не изглеждаш добре. Започвам да се притеснявам, защо не се прибереш? Хайде, ще те изпратя.

 

- Вече почти стигнахме. Ще отида поне за първия час да предам доклада си. Не искам целият ми труд да отиде на кино.

 

- Добре, но искам да ми обещаеш, че след това си тръгваш. Ще дойда да проверя!

 

Странно. Тези думи някак си ме зарадваха. Приятно е да знаеш, че някого се интересува от теб и изпитва притеснение за твоето състояние, а това че беше именно той правеше ситуацията още по-съкровена.

 

- Наистина,моля те не ме притеснявай толкова. Нали, знаеш , че ти си моята малка сестричка, която никога не съм имал

 

И в миг всичко в мен отихна. Отново се пробуди онова изгарящо негодувание. Глупаво, беше и го знаех, но някак си не исках да приема факта, че трябва да се задоволя с това. Страдах, защото не го бях пленила по начина, който желаех, а тази моя нелепост ме караше да не оценявам красотата и силата на нашата връзка. Изпусках момента. Сбръчках нос и едвам доловимо измърморих :

 

- Добре. Хайде чао!

 

Навярно Алекс се е почувствал объркан. Той доста отдавна ми бе казал, че изпитва към мен силна привързаност, но всичко бе в рамките на приятелството. Никога не е имал за цел да ме нарани, аз самата се самобичувах душевно, защото просто не исках да се откъсна от надеждата и безжалостната алчност той да бъде само мой. И отново изпусках момента..

 

Разстроена от тези мъчителни мисли, аз тромаво пристъпвах към класната стая. Усещах как       хората около мен се сливаха, дишането ми стана тежко, болката в стомаха за миг преряза  съзнанието ми. Сега виждах само тъмнина,бях безпомощтна. Не мислех, но чувствах. Не беше страх, защото някак тази тъмнина беше позната. Тялото ми бе изтръпнало – всякаш плавах някъде в тъмна лятна нощ. Отпуснах се и чух вик  дълбоко в мен. Изникна неприятна картина. Бях аз, окована в тъмни вериги. Тялото ми бе бледо, цялото в белези от впилите се в кожата ми железа. Приближих се и ги чух. Те шептяха моите мисли.

 

 

„ Живот мразя те, никога не ми даваш това,което желая!“

 

 

„Всички са глупаци на този свят!“

 

 

„ Нима има по-голямо проклятие от това да си жив ?“

 

 

„Защо само лошо ми се случва – нима съдбата ми е да съм мъченик?? Та с какво заслужих тази мъка ?“

 

Тогава видях и лицето на тази непозната мен. Бе обляно в сълзи , устата напукана , а очите подути. По изражението й се четеше дълбока умора и безсилие. Изведнъж разплаканият й поглед се стрелна право в мен и тя прошепна :

 

- Моля те, освободи ме от тази болка. Тя ме разкъсва, дай ми свободата, от която имам нужда. Защо не желаеш да повярваш в мен? Нима, аз не съм част от теб. Редно ли е да ме залостваш така. Не усещаш ли изтезанието, на което ме подлагаш със свойте мисли? Дори вече нямам глас да крещя ..

 

Сега, разбрах. Тя бе моята душа. Винаги съм вярвала, че в човек се води една изпепеляваща война – между разума и сърцето, но се стараех да бягам от емоцията, сидеята че така ще стана силна, та дори и велика личност. Водех се единствено по направлението на своя разум и смятах, че така ще намеря радостта и смисъла в съществованието, но нима бе редно да избирам страна? Сега виждах какво се бе случило с моята душа – тя беше развалина. Нейното страдание бе и моето страдние, но аз се опитвах да избягам, уви не е възможно да избягаш от това което си. И сега, гледайки я усещах всяка една рана по нейното тяло, усещах тежеста на натрупалата се болка и мъст. Трябваше да понеса целият й товар, за да мога да я освободя.Посегнах да избърша зачервеното и лице, но не успях – тя изчезна, а аз останах съвесем сама. Очите ми се изпълниха със сълзи и ги стиснах здраво, за да не могат да течат, но този път изкрещях „Изпуснах момента!“

 

Бях затворила погледа си за душата, но бях го отворила за реалността. Пред мен бяха три слисани лица, и трите вперени в мен, и трите в някакво очакване, но само едно с плаха усмивка – това на майка ми. Другите двама бяха брат ми, който с намръщена физиономия гризеше яростно ноктите си и Линдзи – най-добрата ми приятелка, която седеше учудващо спокойно до мен.

 

- Здравей, шушке! Как се чувстваш? – с мек и закачлив тон попита майка ми. – Изглежда си се преуморила. Припаднала си в училище и са те довели до болницата ..

 

- Кога, по дяволите, ще започнеш да се грижиш за себе си ?! Толкова ли не можеш да прецениш, че не ти е добре и да ни кажеш, че нещо не е наред. Да не би случайно да имаш за цел да се погубиш? – изкрещя отсреща ми брат ми. Аз го познавах добре и първичната му реакция не ме учуди, но изглежда раздразни доста Линдзи. Тя се изправи рязко и завика в отговор :

 

- И с какво право й говориш така? Ти, който си на двадесет и една все още не можеш да се оправяш сам с живота! И, мога да ти кажа, че тя не каза на майка си, че не се чувства добре, главно заради теб.  Не искаше да всява още повече притеснение..

 

Тогава осъзнах. Беше толкова ясно. Винаги търсех вината в другите, в живота, в съдбата, в Бог, във всичко друго, но никога в самата мен. Както брат ми каза все едно съм имала за цел да се само-погубя Страдах заради самата мен. Затова се чувствах сама – бях изгубила себе си. Това мое неприятно вцепенение бе прекъснато от влизането на лекаря.  Мъж, на около четиредест години. Със сериозно, но някак безизразно изражение.Застана между Линдзи и брат ми, като не погледна нито единия нито другия. Разлисти някаква папка и докато разглеждаше разхвърлените листа каза:

 

- Ще помоля само момичето и майка й да останат. Вие двамата може да продължите разправията си някъде навън.

 

Изглежда брат ми и Линдзи се засрамиха, защото наведоха глава и бързо се изнизаха от стаята. Аз все още изпитвах гадене и дискомфорт, но някак си не ги забелязвах – душевно бях много по-зле. Лекарят затвори папката си, застана пред болничното легло и повдигна поглед към майка ми :

 

- Госпожо, има голяма вероятност дъщеря ви да има ракови образования. За всеки случай ще трябва да мине през рентген и още няколко изследвания. Но преди това имам въпрос -  рязко погледна към мен и заби очите си право в моите – От кога чувстваш дискомфорт, гадене и умора?

 

Не бях сигурна какво чух. Чудех се, не, надявах се да е шега, лъжа или сън. И все пак съумях отговоря:

 

- Около два месеца.

 

- Хм, добре.- последва кратка пауза.

 

- Ще дойде сестра да те подготви за рентгеновата зала. Не се безпокой ще направим всичко, което можем по въпроса. Ще обсъдим нещата след като се уверим в ситуацията. – каза той и излезе.

 

Настъпи тишина. Нито аз, нито майка ми знаехме какво да кажем. Бяхме минали през много, но нищо не можеше да се сравнява с този момент. Сляпо смятах, че както истинската любов я има само в романите, така и това бе нещо, което можеш само да видиш на филм или прочетеш .Отричах. И така до момента, в който изследванията излязоха и вече бе сигурно – аз имах рак. Вече не можех да променя факта. Осъзнавах го както аз, така и те. Беше ни яд, но имаше разлика. Брат ми, майка ми и Лидзи се ядосваха на живота, а аз на самата себе си.

 

- Не е честно! – крещяха те и се тръшкаха като малки деца,но беше разбираемо.

 

Аз бях дъщерята, сестрата и близката приятелка.За себе си мога да кажа, че изпитвах объркване, тъга, ярост, безсилие и какво ли още не – всичко бе в хаос. Но също така сега усещах и нещо ново – това, че отново изпускам момента. Бъдещето ми беше несигурно, колкото и да го мислех нямаше как да преценя какво ме очаква. Измъчвах се с мисли за утрото и така разбивах настоящето, а мига, в които се сетех за него, то вече ставаше минало. Сълзите се стичаха по лицето ми, но бях решена да хвана мига този път!

 

- Нима вие можете да бъдете съдници за това кое е честно и кое нечестно в един живот? Всяко едно нещо има своята причина и следствие. Но защо трябва да солим това,което вече е станало или пък да мъдрим как да предотвратим това, което не знаем какво ще е. Не може ли просто да видите това, което е сега. Ето ме жива съм. Мога да се усмихвам и усещам жаркия ритъм на сърцето си. Нека заедно уловим момента!

 

В отговор майка ми стисна силно ръката ми, Линдзи избърса с ръкав сълзите си, а брат ми изпъшка тежко и прибра разкървените си ръце в джобовете. Предстоеше ни да поемем по стръмния маршрут на билото на планината Живот.

 

След множество неприятни изследвания и дълъг престой в операционната, лекарят ми каза, че след три-месечна химиотерапия и силна воля ще успея да преборя тази, както той я определи, ужасна болест. За мен тази вест дойде като облекчение, макар и леко, усещах че товарът на душата ми намалява. Самата химиотерапия бе странен миг от живота ми , сякаш благодарение на нея победих не само болестта на тялото си, но и тази на душата си. Веднъж се наложи мой придружител да е Алекс, тъй като майка ми и брат ми имаха дела за уреждане. Цялата ситуация с болестта ми, той я приемаше изключително тежко. Макар и да не го казваше, осъзнавах, че се самообвиняваше. Всеки път, когато се видехме той се стараеше да мълчи и прехапваше здраво устните си.  Но сега щеше да е с мен цели два часа на курса ми химеотерапия, вече се научих да не изпускам момента.

 

- Алекс, нали знаеш, че нямаш абсолютно никаква вина за това. Никой няма. Това е просто решение на съдбата..

 

- Знам това, но .. – и отново прехапа долната си устна

 

- Няма, но! Не обичам, когато премълчаваш. Моля те кажи какво те мъчи, това е вече от доста време, изплюй камъчето.

 

Усетих как желанието у него се надигна. Той наведе глава и подпря челото си на дланите си. Започна да хлипа тихо и изстреля думите си като куршуми:

 

- Влюбих се! Знам много добре какво изпитваш към мен и те умолявам прости ми, но се влюбих в нея. Не искам да страдаш повече, мразя се за болката, която ти причинявам постоянно. Знаеш, че и теб те обичам, но е различно. Знам, знам , че сега не е момента, но исках да разбереш от мен ..

 

Определено, усетих раздиращото чувство да несподелената страст, но не се опитах да избягам от него. Вече знаех, че не всичко, което пожелаеш ще го получиш, особено, когато става дума за нечий чужди чувства. Но пък наистина го обичах. Усещах и неговата топлина към мен, да тя не беше силна, колкото моята спрямо него, но все пак я имаше. Научих се да се задоволя и от малкото, защото вече дори прашинката имаше значение. А именно страстната ми обич към този човек ме накара да погаля леко начупената му коса, нещо за което винаги си бях мечтала. Очаквах да пророня сълзи на негодувание отново, но вместо това се усмихнах и просто казах :

 

- Алекс, аз те обичам и то прекалено много. Ще съм щастлива, ако и ти си щастлив. Нищо, че не съм аз избраницата. Просто искам да си усмихнат и доволен, това ще е достатъчно.

 

В този миг осъзнах истинската мощ на обичта. Макар и мечтите ми да не се удовлетвориха, неговата усмивка пак ме жегваше. Радвах се за него. Моята обич не умря, не бе погубена от тъмни мисли. Вместо да се преметни още една верига, една падна. Усетих лекота. Алекс се надигна. Очите му бяха зачервени, но меката му усмивка ги караше да изглеждат като ангелски, той прошепна :

 

- Негодуващото хлапе изчезна.

И беше прав. Вече не бях онова момиче, което гледаше на всичко като атака и приемаше живота като тъмна бездна. Освобождавах душата си от болката като я приемах. Първо трябва да осъзнаеш що е мъка и тъга, за да видиш великолепието на радостта. Научих се да гледам на живота като низ от случки, които те карат да израснеш, но най-вече се научих да не изпускам мига! Болестта я преборих успешно, но й бях благодарна неимоверно. Въпреки че бе мой враг, точно тя ме накара да погледна в себе си. Предизвиквайки ме на дуел, тя ме накара да се боря, накара ме да приема всяка една част от себе си.




Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mangakid
Категория: Лични дневници
Прочетен: 53800
Постинги: 40
Коментари: 20
Гласове: 23
Архив
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728