През лятото, когато се редуват в безспир дъждът и морната жега, нощите са най-сладки и омайни. Носят със себе си аромата на влагата и розите, а горите шептят потайно стоновете на забравата. В тъмнината те плашат човека, защото от там сякаш лъха на злокобен живот. Дърветата приличат на стражари, а вятърът със свистенето си отблъсква минувачите. Там е непознатото на обикновения човек царство на смъртния мрак. Точно в часовете на нощта се пробуждат съществата, които не носят живот в себе си, но за сметка на това пренасят живота от място на място. Това са косачите на нощта. Мъртъвци упътващи чуждите души.

 В едно тясно планинско градче, далеч от така наречената цивилизация, из изправените в права редица борове се чуваше жално тананикане. То идваше от високите части на тъмната гора и произтичаше от сините устни на един мъртвец. Това беше Шин[1]. Той носеше изтъркан костюм и винено червено наметало, което бе покрито с пръст. Точно се беше пробудил от своя мъртвешки сън. Мелодията, която така плавно и прецизно изпълняваше бе нещо, което бе чул много отдавна и сега му напомняше за тъгата, която носи в своята гръд. До него на зелената трева лежеше едно изстинало тяло на млада и крехка девойка.  Носеше дълга черна рокля с винено червени панделки отстрани. Раменете й бяха голи, а в ръцете си стискаше алена роза. Тя притвори бавно клепачите си и видя над себе си огромната сребърна луна. В просъницата си  леко придвижи  дясната си ръка настрани и прокара тънките си пръстчета по вече студената трева. Подсмихна се леко в своя унисон, но рязкото движение в периферията й я сепна. Тя се изправи бързо и без да иска смаза розата в ръката си. Красивото й лице бе изпито от страх. Помисли си, че бе нежелан гост, но беше само Шин. Той се засмя нежно на реакцията й.

-          Вече сто години сме заедно, а ти все така недодялано се будиш.

-          А, ти все пропускаш да ме разбудиш.

-          Напротив..

Куалема[2] го погледна отстрани в неразбиране, но усети  лек бодеж в пръстите си и видя забилите се бодили на смачканата роза. Вярно, че всяка нощ намираше по една в ръцете си, но никога не би си помислила, че те биха могли да са толкова прекрасен жест точно от него. Шин, който едвам я поглеждаше и винаги безчувствено водеше разговорите си с нея. Изключено! Явно, че отново си играеше със съзнанието й. Тя разтвори ръката си и дребните премазани цветчета изпопадаха около нея. В отговор на това Шин се изправи рязко и изтупа  пръстта, останала по раменете му. Извърна се леко към Куалема и с равен тон каза:

-          Мъртъвците нас чакат. А гробището е чак на другия край на гората. Тръгвай!

-          Знам. Дай ми само няколко секунди да си пооправя .. – той вече бе потеглил - .. косата. Защо ли въобще си правя труда, така или иначе не ме чува!

 Съществуват пропитите души. Те са толкова обвързани с човешкия си живот, че не желаят да поемат по пътя си, но за да оцелеят на Земята им трябва чужда енергия, която те крадат подмамвайки и изяждайки другите души. Куалема не бе виждала такава до сега.

Когато пристигнаха пред портите на гробищата те сами се отвориха. Преди да пристъпи напред Шин се обърна към вечната си спътница и разроши леко гъстата си коса като заговори:

-          Знам, че навярно вече ти е омръзнало да говоря всеки път едно и също, но се чувствам длъжен да те подготвя за всичко.

Куалема го гледаше тихо и се радваше скрито на красивите му черти. Имаше плътни устни и добре подчертани скули. Неведнъж й се е искало да покара ледените си пръсти по строгото му лице и след това плавно да си поиграе със закачливата му тъмна коса. Но, уви това бе вечен блян. Единствения миг, в който усещаше близостта му бе, когато й разказваше най-подробно как да се опази и как да свърши задачите си най-добре.

-          Стигнем ли до портите, както знаеш душите сами усещат накъде да поемат, но в пътя си дотам трябва да съумееш да опазиш не само тях, но и самата себе си. Пропитите души са свирепи и хищни. Винаги внимавай!

-          Разбирам, Шин! Ще дам всичко от себе си както винаги.

С това разговорът им бе приключен и те потеглиха бавно измежду гробовете да изнамерят излезлите души.

 Между две разпукани гробни плочи наобиколени от високи треви и бурени, Куалема видя едно дребничко свито на топка същество. Явно че бе душа. Тя тръгна към него, но с всяка своя крачка усещаше удар в тялото си, предположи че й се струва и продължи. В един момент вече нямаше нужда краката й да се повдигат. Съзнанието й се размаза, тялото отпусна, светът разми. Душата вече я гледаше право в очите и й се усмихваше с наострените си зъби. Бе почерняла и злокобна. За пръв път през цялото си съществувание, Куалема изпитваше това странно чувство на страх и несигурност. Навярно това беше края за нейната особа. Зъбите се разтвориха. Точно щяха да погълнат ума и душата й, когато нещо я издърпа силно назад и я тя се тросна върху хиляди розови цветчета. Аромата им я погали и тя отново се осъзна. Бе като спасен удавник. Тогава розите се изнизаха изпод нея и се превърнаха в бодили, летящи право срещу черната душа. Точно щеше да зърне покъртителния сблъсък, когато Шин изскочи пред нея и пое здраво ръката й. Двамата се понесоха отново по вятъра и се скриха сред боровете. В миг Куалема забрави за проблема, забрави дори за това, че бе мъртва, защото неговата ръка сега бе в нейната. Изпита нещо като щастие. Под импулса на свежата си емоция тя оплете пръстите си в неговите. Първоначално Шин се зарадва, тя му предаде чувствата си и той неговите, но след това осъзна колко горчива бе тази любов. Спря се и пусна ръката й като й даде гръб. Направи две крачки напред и изви леко глава към нея.

-          Куалема ..  съзнаваш ли какво се случи?

В миг всичко се изпари. Гъдела в сърцето й, нетипичната топлина в дланта й, наивната усмивка, живия й блян.. Реалността и фактът я удариха с пълна сила и припомниха с мъка всяко едно нещо, което й се случи. Осъзна, че бе изправена пред пропита душа, която бе на път да я унищожи, спомни си и розовите листенца. Розата! Тя отвори прекрасните си очи широко, чак сега се осъзна и си спомни всичко.

„Розите са неговата секира! Секирата, която няма право да използва никога, освен ако не трябва да спаси душа .. а той, той я използва, за да спаси мен, клетата мъртва..“ – след като осъзна тази истина Куалема изпита неописуемо страдание в себе си. Тя се строполи на колене и гледаше в недоумение. Сега какво ли предстоеше? Нима това щеше да е краят за тях? Тези въпроси терзаеха цялото й съществование. Стисна здраво косата си и започна да я дърпа, искаше тези мисли да изчезнат.

-          Куалема, моля те престани. Не наранявай красивата си коса – чу гласа му толкова приятен и толкова близо до нея, сякаш я галеше.

Погледна нагоре и го видя беше пред нея. Толкова прекрасен, толкова нежен, нереален и .. усмихнат. Той погали с охладнелите си пръсти лявата й буза. Преплете ръцете си в катранената й коса и впи погледа си в нейния.

-          Любима моя, знай винаги съм те обичал, обичам те и ще продължа. Колко нощи все съм бленувал да почувствам мъртвата ти плът в моята прегръдка, да погаля игриво дългата ти коса, да усетя блажения  вкус на така забранените ти устни. Уви, сами избрали сме съдбата на заточеници един от друг, но не за друго, а за да оценим красотата на нашата връзка. За жалост, аз се пречупих, пречупих се пред тебе, любима. Помазах дълга си, за да предпазя теб, моето щастие, моята причина за живот .. Прости ми!

Тогава вятъра задуха и Шин започна да чезне. Цвят по цвят, той се разпадаше, но усмивката така и не чезнеше. Куалема го улови за ръката и искаше да го задържи, ала в случая любовта нямаше думата. Той не бе изпълнил дълга си като среднощен косач и природата бе в правото си да го отнеме от съществуванието му.

Една мъртва девойка остана сама в нощта, наобиколена от алени листенца, с кървави сълзи на самота стичащи се жално по красивата й рокля.

[1] Смърт – от японски

[2]  Смърт – от финландски