В името на Жокера

 Когато си юноша, в днешното светско общество на медии и звезди, често се случва да се “влюбиш” в известна личност от списанията и безбройните филми, песни и реклами.

Те стават твой икони. Започваш да изповядваш религията на съвремието, а именно  идеализацията на обикновените хора. Получава се една магическа илюзия, която лесно хипнотизира всеки. Рядко осъзнаваме, че сме привлечени само от едно лице, за което знаем само бледи факти, без да сме видели истинската личност, която седи зад подправената от журналистите фасада.

 Може би нещо подобно се случи с мен, след като гледах филма на Кристофър Нолан – “Черният рицар”. Интересното обаче е, че не бях привлечена от положителния герой, Батман,   който спасяваше обществото от бедите, а от злодеят, който най-жестоко си играеше с него. Актьорът, който изпълняваше ролята на този тежък и дори противен образ бе Хийт Леджър.  Много критици определят играта му като брилянтна и не случайно посмъртно получава Оскар, но лично за мен това беше нещо повече от игра. Сякаш бе излял цялата си болка в този плашещ персонаж. Малцина са запознати, че за да изгради сложния герой, актьорът се затваря в хотелска стая и в продължение на месец води дневник, в който описва мислите на Жокера. Това вече е крайна отдаденост, но разбира се със съвършени резултати. Персонажът, който Хийт предлага на аудиторията е нещо необикновено. Неговият Жокер си няма нищо общо с този на Джак Никълсън от 1989.

 Това, което той създава със съдействието на оплетената история и отлична режисура от страна на Кристофър Нолан, не е просто един луд, а сложна личност скрита зад белязана усмивка. Всеки човек изпитва колебания и се обърква, понякога дори от собствените си мисли, но не и Жокера, той иска само едно хаос и заинтригуваща игра с добър опонент. Омаскарява лицето си като плашещ клоун, но за сметка на това показва същността си без капка прикритие. Създава се плашещото усещане, че белезите на лицето му са толкова дълбоки, че дори са разкъсали душата му. С това той е станал различен, а обществото не одобрява анормалното и го е превърнало в отшелник. Той е станал самотник, чието съзнание е било отровено от непосилната душевна болка. Това, което вижда в хората са чудовища, скрити зад фалшив морал и закодирано държание,  готови да се избият един друг при първия признак на опасност. За него парите са непотребни, за това и ги изгаря така както би искал да изгори целият свят. Реалността и редът ги определя като една “лоша шега”, а именно затова и търси хаоса. Анархията го забавлява, защото тя кара “цивилизованите” хора да разкрият собствената си лудост.

И с мафията и с обикновените граждани на Готъм, Жокерът се държи по един и същи, жесток начин. За него няма престъпници и невинни – всички са еднакви човеци с плитко съзнание.

  Въпреки че Батман е негов опонент, той няма за цел да го убие, напротив иска малката им игричка да продължи, колкото се може по-дълго, защото той е единственото живо същество способно да се заиграе с оплетения му ум. Самоопределя се като бясно куче без план, но истината е, че той съумява да организира всяка една ситуация в своя полза като оставя зад себе си желаната разруха. Това, което виждам в Жокера е човек с ясен ум, но разкъсана душа. Той е изгубил баланса в себе си и се е превърнал в жив труп, за който дори смъртта вече не е избавление. Истеричният му смях е бягство от крещящата агония на неговото сърце. Влуден, от неразбирането на другите, той се превръща в изтезаващ психопат.

 Някак емблематично е, че точно този образ става последния завършен лик на Хийт. Сякаш Жокера е бил неговото огледало, в което е успял да види собствената си изгаряща болка. В интервю актьорът споменава, че страда от безсъние поради неспирния си наплив на мисли. Мисли за своята малка дъщеричка, която може и да спре да вижда заради проблеми със съпругата си, мисли за непрекъснати безпокойства на звездния живот .. С вече отровено съзнание, той сам убива тялото си, може би от страх да не би да се превърне в това, което бе създал на снимачната площадка или пък от безсилие да пребори човешката си слабост пред проблемите. Това ще остане загадка, която всеки има правото на интерпретира както поиска. Но както казва самият той – “Филмите ми ще останат и след мен”, така и Жокера ще си остане лицето на неговата скрита лудост и тъга.