lost in translation.

Не само литературата, но и самите ние се губим в превода

 Беше нечовешко и грозно. Просто лежах чисто гола върху евтините си чаршафи. От лявото ми бедро сълзеше кръв, защото се бях нарязала докато се къпех. Отново. Пак бях нищожество, заровено в човешка кожа. Мразех тази кожа, защото пазеше същността, която толкова отчаяно исках да унищожа. Апатия. Примесена с изстиналия вкус на евтин тютюн – това беше вкуса в противната ми уста. Гледах надолу към корема си и надолу към краката – виждах една проклета развалина, която не можех да поправя. Която не исках да поправя (апосиопеза). Толкова бях жалка, противна сама за себе си. Стаята ми бе обладана от една неопределена миризма (на отчаяние), дрехите ми лежаха безпомощни (като своята притежателка), нарязани, с кръпки. Плакатът на „Портокал с часовников механизъм“ ме наблюдаваше снизходително от .стената до мен. Опрях кръвясалия си крак върху него и едвам доловимо прошепнах:

„Righty Right, Alex-boy life is just a real horrorshow… “

Като произнесох тези думи усетих прилив на гръмка омраза да шурти надолу по гръбнака ми. По дяволите, бях загубена, толкова проклето загубена в (с извинение) шибания превод. Бях като осакатена експресионистична творба, която се опитва да се сгуши някъде между пейзажите на романтизма – катастрофа. Тогава се появи тя, Каупунки, старата ми муза, онази която си мислех, че бях забравила там (у дома). Беше клекнала до леглото и лилавите й очи се бяха вперили в белязаната ми кожа. С мъка протегнах ръка към нея, исках да я издърпам към себе си, но нямаше смисъл…

Аз бях сама. Без думите си, без разпилените си дневници, без купчината любими книги, без оглозгания Ото. Давех се всяка сутрин в безпомощността си да конструирам нов свят за своите лирични деца. Нов свят, изпълнен с утеха за самата (унизена) мен. Беше напълно безсмислено. Не разполагах с материала. Там (у дома) имах океан от листи, метафори, епитети, хиперболи, литоти, сравнения, отчаяния, (радости, ако щеш). А, тук какво имах тук? Един нелеп гьол от баналност. Душата ми се гърчеше като епилептик с всеки мой гаден опит да направя ново съчетание от заучените фрази. Искаше ми се да зная как се борави с музите тук, но страхът…

(„Глупачка! Глупачка! Глупачка… защо ти трябваше да избягаш от това, което създаде.“

„За да го съградя наново…“

„Но къде ти е мастилото, къде са ти думите, къде е проклетата ти муза?!“

„Навярно някъде под всичките измачкани дрехи… просто не мога да ги вдигна“)

… беше прекалено голям. Беше се впил във всеки неврон в главата ми и хищно разлагаше всички същества, които живееха в мен. За това толкова мразех тая недодялана кожа, покрита с пъпки, белези и спомени. Исках да впия ноктите си толкова надълбоко, че да достигна нишките на това чудовище, което се беше вселило в мен и така безжалостно ме ръфаше ден и нощ (а нощите тук се сливаха с дните). Нямаше пукнатини в тъмнината. Само бавен мор. Затворих очи и започнах да се ровя в тоя катран, опитах се да намеря нещо. Бях готова да се хвърля в глутница освирепели вълци само, за да знам, че още има някаква човекоподобна тръпка в мен. Нямаше смисъл. Просто прегърнах осакатеното си тяло, което трепереше от  студ и си спомних, колко красиво беше там – всеки изоставен строеж, всяка една дупка, всеки един незачетен поет – (у дома). Ала сега бях тук – средновековни сгради, широки улици, безброй всепризнати поети, и (нищожеството) аз. Какво можех да направя… Просто лежах чисто гола върху евтините си чаршафи. Беше нечовешко и грозно. Аз бях изгубила най-съкровеното си нещо… онова там (дома).