Плацебо ефектът
*

-          Няма нужда от надежда! – каза си Нана, като си дръпна от току-що свития масур. – И без това, в крайна сметка, ще си умрем.

 Тя се беше облегнала върху грапавата стена на грозноватия блок, в който вече едва бяха останали някакви жители. Гледаше с мъжделив поглед и вече се чувстваше изцедена. Картината пред нея беше някак погребална. Едно мърляво сиво небе, бодили и плевели накацали около разпукания асфалт, разнебитена редица от опърпани къщурки отсреща, зад жп-линията, и гарги прелитащи без посока. Единственото нещо, което липсваше пред очите й бе трупът, но това бе така, защото мъртвата душа бе именно Нана. Както седеше така умърлушено, изведнъж усети как някой придърпва ръката й с масура. Извърна бавно главица и видя, че напуканите устни на Алексей се бяха впили в, не добре свитата трева.

-          Вярно, че можеш да си позволиш само евтина стока, но мила това си е направо помия! – насмешливо й каза той, докато издишаше сочния дим.

-          Като не е твой стил просто се разкарай. – заравнено, но изпълнено с гнет подхвърли Нана.

 Истината е, че нейде в дълбините на сърцето си, изпитваше радостен трепет, че точно той сега бе застанал облегнат до нея, с ръце в джобовете на широкото си яке. Проблемът бе, че Нана нямаше вече надежда за нищо, бе стигнала до деструктивната максима: „Няма нищо хубаво в моя живот – той е наказание!“

-          Защо реши да зарежеш училище по средата на деня? – разруши неловката тишина, Алексей с още по-неловък въпрос.

-          Ми… - подхвана Нана и бе на път да разкрие една от многото си мъки, но просто довърши. – Така.

 На Алексей всичко това му бе ясно. В крайна сметка всички юноши в тоя град бяха изправени пред общата съдба да се борят за някакъв просперитет. Вече селището обезлюдяваше и на никой не му пукаше особено.  Всичко замираше, а много родители неглижираха децата си, защото проблемите на бедността ги мъчеха. Алексей не знаеше какво се въртеше в главата на своята събеседница, но усещаше песимизмът, който лъха от нея, виждаше я, че бе на път да се предаде. Тогава той измъкна масура от премръзналите й пръсти, издърпа си леко и с усмивка го издуха в лицето й. Този акт изнерви отчаяното момиче и тя посегна да го удари, но той улови ръката й и се загледа в лешниковите й очи,  в които се лееха на поразия страданието и немощта.

-          Нана, не знам дали знаеш, но тревата се базира върху плацебо ефектът. Да, има някаква известна степен на влияние, но в основни линии, ако ти вярваш, че ще се напушиш и  в последствие развеселиш ще подейства.

-          И какво искаш да ми кажеш с това?! – грубо изропта пред лицето му тя.

-          Ами, не е ли очевидно, че всички тия дребни неща са като метафори за самия живот, т.е. и той самият се живее с плацебо ефекта – каквото вярваш, че дишаш това и получаваш!

-          Много мъдро, няма що! Само дето в тоя град всеки ден дишаме мизерия и омраза, как се очаква да се чувстваме по друг начин, Алексей?! Погледни картината пред себе си – нима току така се прилага този твой плацебо ефект?! – вече с неудържими сълзи се развика Нана, отскубвайки се от ръцете на Алексей и заравяйки лице в мръсните си длани.

Алексей сгърчи вежди и прехапа леко долната си устна. Сега виждаше колко отчаяно бе това момиче, виждаше какво е склонно нещастието да направи с човек, но бе решен да направи всичко, на което бе способен. Той се огледа около себе си и видя в дъното на пътеката, опрян на кофата за боклук, едно голямо парче прозрачно стъкло. Изтича до него и го хвана с две ръце. Постави го пред лицето си и видя колко мръсно бе то, посипано с прах и петна от размазани мухи. „Идеално“ – помисли си той и го замъкна пред разплаканата Нана.  Издърпа леко един непослушен кичур от рошавата й прическа и каза:

-          Моля те, само погледни. Имам и една друга метафора за теб…

 Нана размаза стеклите се сълзи и с леко нежелание разкри подутото си лице. Бе отчаяна, но за пръв път си позволи да бъде слабата девойка и го погледна в безмълвно очакване, на което Алексей й подари възможно най-чаровната си усмивка.

-          Така! – подхвана той като изправи стъклото на нивото на очите им. – Искам да погледнеш напред през това стъкло.

Погребалната картина, която се лееше със студеното небе, сега бе станала още по-ужасна. Нана го разгледа и погледна към Алексей, напълно неразбираща какво иска да й каже.

-          Ужасно е нали! – с небивало звънлив глас заключи Алексей.

-          Да, и? – все още объркана попита Нана.

-          Е, сега идва плацебо ефектът. – каза Алексей като постави стъклото в нейните ръце и се разтършува в разкъсаната си раница. От там извади  един дебел черен маркер и две три кърпички.

Започна да търка по стъклото, но праха излизаше едва-едва. После наплюнчи кърпичката и затри останките от мухите.

-          Ето просветлих си стъклото – радостно заключи той.

-          Какво от това? Все още си е гадно…

-          И тук идва маркера, песимистке! – поучително й каза той като измъкна капачката му и започна да драска по старото стъкло. В горния ъгъл нарисува слънце, на мястото на петната от размазани мухи нарисува подобия на птички, а в центъра нарисува едно усмихнато човече, което държеше цвете и сърце.

Като видя нескопосаната картина Нана се разсмя и неусетно облегна глава, на рамото на Алексей, което го накара да заглъхне за момент, но бързо продължи да шари. Като запълни всички възможни ъгли с весели фигури, той се загледа за миг в това, което беше сътворил и каза:

-          Ето, на! Виждаш ли – не е толкова зле.

-          Напротив! – засмяна каза Нана – не ставаш за художник!

-          Целта на действието бе да ти покажа, че ти сам определяш какво да видиш, пък и я не прибързвай! Сигурен съм, че и на Пикасо така са му казвали, ама човекът просто е рисувал новости!

-          Хубаво де, може и да си скрит гении на детските рисунки – със насмешка подхвърли Нана, но после тонът и отново стана сериозен. – Но, ако стъклото се счупи?...

-          Нали за това ни е плацебо ефектът. Не е нужно всеки ден да си мъкнеш стъкло… То може да бъде всичко – вятъра около теб, облаците над теб, дори човека до теб… - замечтано каза Алексей като обърна главата си към очите на Нана и видя как разстоянието между тях бе почти нищожно.

-          Ами като не ме бива да рисувам? – захласнато попита Нана, при което Алексей на издържа, захвърли стъклото сред шубрака и притисна силно лекото й тяло към себе си.

След това без да пита заби устните си в нейните. Това беше целувка, която не отговаря на романтичните догми, защото и на двамата дъхът им бе вкиснат от евтината трева, устните им бяха нацепени от студа, а уморените им тела, залепени едно в друго. бяха премръзнали, но все пак това бе неистова красота – една мъртва душа възкръсна. След бурния порив на страстта, която толкова дълго таеше в себе си, Алексей погледна Нана право в очите и тихо каза:

-          Аз ще те науча… ще бъда твоя Пикасо.