Адрес: Нейде из българските души

Вярвам, че един поет никога не умира. С всеки стих, който той е написал и с всяка рима, която волно или неволно, е създал, той става част от духовния свят на своята идеология. За това и навярно Ботевата душа скитосва, страдалчески ранена из тъмните части на гъстия Балкан, а всеобхватният Вазов гордо крачи по главната в Пловдив. Там нейде, в някоя прашасала стайчка, която гордо вони на влага, на бюро обсипано със стари книги и премачкани листи със сигурност крета диаболичният Далчев. Но има и поети, които трудно бихи могли да бъдат синтезирани в пространствеността. Това са човеците, които са слели своята душа с тази на своя НАРОД! И те бродят по същия този балкан, където хайдутите са намерили своята гибел, мръзнат по мразовитите улици на големите градове, но тяхната душа не дири това уединение, напротив тя кипи. В случая говоря за двама, навярно доста контрастни, но и безспорно доста мотивиращи творци в родната литература – Гео Милев и Христо Смирненски.  Единият велик ерудит, а другият просто момче на града… Дотук с моята недодялана фактология!

 Обръщам се към вас, драги Г-н Милев и към вашия сродник по душа (когото за жалост не сте имали честта да срещнете в набързо прекратения си живот) Смирненски. Аз съм едно хлапе, „юноша“ нека да е, което се сблъсква с вашата поезия на „плитко“ ниво, но дори това ми стига, за да разбера колко объркващо нещо може да е лириката. Като се запознавам с вас, чрез фрагментарните текстове, постсимволистичните стихосбирки и ,на пръв поглед, безликите персонажи аз виждам картината на вашето време, но ,питам се, как е възможно това време да и моето същевременно?! Вие говорите за величествена утопия, за безмерни мъки, за улични „Гаврошовци“, за поругани деца, за кървав сблъсък между народ и управници, за неправда, за безверие… Почти век е изминал откакто Вашите величествени слова са се зародили и стекли по листовете жълтеникава хартия. Вече си имаме химикали, няма писци, имаме си даже лаптопи, няма нужда от мастило, имаме си техника и Интернет, но защо драги господа нямаме си Вас… навярно, защото именно ние, НАРОДА!, вашето вдъхновяващо гориво сме решили да ви изпратим на разстрел или на заточение от бедност. Ирония, гротеска? Не, в реалността няма място за изразни средства, всичко е една хаотична каша, която безспирно се рони векове наред. Искам да знаете, че вашето творчество ехти с години, но наистина не знам до кога ще продължи. Драги, Г-н Милев и мили, Смирненски, аз не съм пророчица, нито пък някаква решаваща фигура в своето време, но искам да знаете, че аз ви чух и всяка ваша дума ме прониза като оловен куршум, защото е мъка…Мъка е да виждаш света си така непроменен и така тънещ в мъката що е нижела и вас двамата. Хората нямат време за естетика, защото крещят, че цари тук само „Безпаричие!“, а то от своя страна убивало цялата идея за идеали и изкуство, но ето сега питам ви вас скъпи Смирненски, нима вие не сте тънели в една разрушена държава, нима и вие не сте спали по канавки, гладен и самотен? Ала ще кажат в модерните времена царят болести немирни и всеки един наредил се е пред лекарския кабинет да дири нов лек, но сега обадете се вие г-н Милев, кажете вие що е истинската рана от военните шрапнели? Да, сиротен е нашият народ и да, нашата държава е мащеха неземна, която като змей е готова да погълне всяка капчица вяра що е останала по засъхналите жили на НАРОДА. Няма смисъл да се кланя и да увъртам, драги творци и аз съм част от тези хора… скитосвам безцелно и жертвено като всички тях, но ето, че на 18 години се срещнах с вас и осъзнах, че макар и вече да сте отдавна разложили се трупове; вас все още ви има. Вие тлеете в съвременното сърце на нашата изстрадала страна. Времето е секнало дъха на дробовете ви, но душата ви все още е разпиляна по библиотеките и тършува за нова агитация… за нова мисия…

Благодаря и на двамата, макар и понякога да се губя във вашата символика и да не разбирам напълно дълбокия смисъл на личното съвършенство, до което навярно сте стигнали в някоя тъмна, ледена и самотна нощ… така както аз в момента седя и жално бленувам за персонажи от плът и кръв в своето време.  Зная, че сме духовит народ, ала често нашата одухотвореност гине и питам се, дали и следващото поколение пак ще Ви пита – как така Вашата реалност е моята сега?!