Звуци.

Тишината също е мелодия..

 Недъг. От малка Ан знаеше, че е недъгава, защото не може да чува. Всички й го повтаряха и всички я съжаляваха безбожно много, но тя не можеше да ги разбере. Разбираше напълно факта, че не притежава ценно сетиво като всички хора около нея, но това, което й изглеждаше нелепо бе съжалението.  Не бе способна да усети децибелите и нотите, които се вееха из въздуха около нея, но пък това не й пречеше да ги види и разбере по свой начин. Не само, че четеше думите по чуждите устни, но също така можеше да прочете и всяка песен, която се зараждаше под пръстите на брат й Кей. Кожата й се опъваше всеки път, когато той засвиреше на пианото или китарата си. Всяка мелодия някак си преливаше в ума й и я караше да се успокои и да види света на музиката… Единствен брат й знаеше какво чувства тя, защото всички останали просто не бяха способни да повярват, че една глуха ще може да усети силата на музиката.

-         - Творчеството не е за сетивата, а за душата… - това й повтаряше Кей постоянно.

В това и вярваше Ан. Макар и всички да се опитваха да я заклеймят в света на глухите, да я откъснат от красотата, която усещаше благодарение на брат си, тя не спираше да се бори.

 Един ден, когато беше навършила 17 години, Кей дойде в стаята й и я хвана нежно за ръката.

-        -  Ан, имам подарък за теб… - каза с топла усмивка и я поведе навън.

На прага я помоли да си обуе туристическите обувки и да вземе по-дебело яке със себе си, въпреки че бе лятна горещина навън. Тя го послуша без да пита излишни въпроси и развълнувано го последва. Качиха се в големия му джип и потеглиха в посока, която бе напълно непозната за Ан. Дълбоко в себе си гореше от желание да го попита какъв е подаръкът, но съзнаваше, че по този начин ще развали прилива на вълнение.

Кей кара по изключително неравен път, обсипан със завой в рамките на 40 минути, докато не се озоваха пред бетонената стена на язовир. В страни от нея, той паркира джипа и помогна на сестра си да слезе. Явно, че бяха на доста голяма височина, защото мига, в който Ан излезе от колата усети пронизваща студенина и се принуди да облече якето си. Кей посочи върха на планината остреща им и каза:

-         - Там е подаръкът ти!

Ан се почувства леко объркана, защото за пръв път не успя да предвиди брат си. От малка сякаш бе способна да чете мислите му, но сега бе в пълно неведение какво се върти в ума му и това я стряскаше. Въпреки зародилия се страх в сърцето й, тя все пак му имаше доверие и реши да го последва. Започнаха да се катерят упорито по стръмния хълм. Земята под краката й се ронеше и Ан усещаше как сърцето й удря учестено, а капчици пот обсипаха цялото й тяло, но не се отказваше и безмълвно драпаше по стъпките на Кей. В един миг, както се влачеше измежду грапавите борове силна струя въздух я удари през лицето и Ан се бе озовала на ръба! Кей я издърпа бързо, за да не поднесе надолу. Когато се почувства стабилна, Ан смело вдигна глава и започна да разглежда картината около себе си. Слънцето бе към заника си и сякаш потъваше неусетно в бистрата вода на язовира, а боровете наобиколили бреговете бяха като стражари. Всичко бе в хармония, която създаваше неповторим магически усет. Макар и да не бе способна да чуе горските звуци около себе си, Ан усещаше присъствието им. Докато малката му сестричка бе пленена от атмосферата около себе си, Кей издърпа дясната й ръка и постави тънките й пръстчета на устните си.

-        -  Тази магия е истинска, за това моля те внимавай! Внимавай какво си пожелаваш, внимавай за какво мислиш… - прошепна суховато той и целуна нежно ръката й, след което я пусна.

Ан разбра думите му, но не бе способна да се откъсне от захласа си. Природата е най-съвършеният творец и в момента тя я разбираше изцяло със сърцето й. Нямаше значение, че не чува звуци, нямаше значение, че имаше недъг…

-       -   Кей… - с дрезгав глас подаде тя.- Какво искаш да ми кажеш с този свой подарък?

Извърна глава настрани, където очакваше да намери лицето на брат си и да разчете отговора по устните му, но за нейна изненада него го нямаше. Започна да се върти хаотично ту наляво, ту надясно, но нямаше и следа от Кей… Нима бе възможно да я е изоставил? Ан започна да трепери от страх, защото слънцето бе почти залязло, а знаеше много добре какво носи нощта със себе си – диви зверове. Тя опря палец в шията си и издиша няколко пъти в опит да успокои паниката си.  Единственото решение, което й се стори като най-логично бе да побегне надолу по хълма в опит да намери брат си и да се отдалечи, колкото се може повече от гората. След няколко препъвания и недодялани удари измежду дърветата, Ан най-после стигна асфалта. Просна се  изнемощяла и усети как пръстите й бяха почервенели от заобикалящия я студ, пропит от тъмнина. Извърна поглед нагоре и видя, че единствената светлина, с която разполагаше извираше от пълнолунието. Изоставена от слуха си, изоставена от брат си, изоставена от деня – Ан беше сама. По-сама от всякога. Тя се изправи на крака и издиша гъста пара от дробовете си. Загледа се към водата от язовира и просто си каза:

„И да живея, и да умра – тишината ще си звучи еднакво.“

Различи една олющена пейка в далечината, точно срещу брега и реши, че единственото нещо, което може да стори в тази ситуация е да поседне и да зачака някой да се появи на това безлюдно място. Отпусна се на старата дървесина и намуши ръцете си в дебелите ръкави на якето си.

-         - Всичко е все тая… - каза сякаш на язовира и облегна глава назад, гледайки право към луната. Беше й интересна с всичките си пукнатини. Зачуди се дали там има някакви звуци, но стигна до извода, че това е някак невъзможно, защото бе забелязала, че неживата природа бе някак безмълвна на фона на населяващата я фауна.

В онзи миг около нея пищяха звуците на различни сови и щурци, но тя бе в неведение. На няколко метра от нея шуртеше чешма, но и за това бе в неведение… Тя бяха звуци без смисъл.

Нощта се оплете в светлината от звездите и се задълбочи в своя сън, но Ан продължаваше да седи на пейката вперила поглед в луната, неспособна да осъзнае дали е все още част от реалността. Дълбоко в гърдите си усещаше странен порив, сякаш нещо щеше да настъпи…

Тя затвори очи и тихомълком зачака. Потъна в бездна на тъмнина – потъна вътре в себе си. Точно бе на път да се унесе в нещо като сън, когато две ледени ръце рязко се залепиха за бузите й. Тя ококори очи сепнато и видя непознато лице на няколко сантиметра от нея. Беше момче, чиято физиономия трудно различаваше заради тъмнината. Луната бе закрита от гъстата му коса, но леко се мяркаше с тънък сребрист ореол.  Успя да различи, че устните му яростно мърдат, за това гръмогласно каза:

-         - Ако в момента крещиш „Глуха ли си?“,  да глуха съм по рождение, за това няма да е зле да седнеш до мен и да ми позволиш да сложа ръка на устата ти , за да мога да разчета думите ти.

Като чу това, непознатият отстъпи няколко крачки засрамен, но след това яростно се тросна на пейката до нея, издърпа ръката й и започна да боботи.

-          - Добре, драга глуха жено какво по дяволите търсиш точно тук по никое време?!

Ан издърпа ръката си настрани и я изтръска като жално измърмори:

-        -  Не беше нужно да ми оплуваш пръстите. От цялото ти несъобразно говорене не прихванах почти нищо, но като че ли ще питаш: Какво търся тук? – отговорът е лесен зарязаха ме.

-         - А не на мене тия … -  захвана непознатият, но се спря, защото се усети, че събеседницата му действително бе недъгава и отново пое ръката й, но този път се постара да бъде по-нежен. – Значи ми казваш, че от всички места на този свят са те зарязали ТОЧНО на този язовир, ТОЧНО днес, когато има пълнолуние и ти пре-спокойно си седиш ТОЧНО на тази пейка, която гледа ТОЧНО към брега на язовира?!

-         - Доста строго наблягаш на думичката „точно“ – с тъжна усмивка отговори Ан – но за мое нещастие няма нищо точно просто изневиделица брат ми реши да ме зареже тук.

Момчето се замисли върху положението и се зачуди  какво ли да каже. Отгриза част от нокътя си и пак издърпа ръката на Ан към себе си:

-        -  Значи не знаеш нищо за това място… - с шепот зададе въпроса си той

-        -  Какво трябва да знам?

-         - Ами звучи малко невероятно, но се смята, че тук живее нещо като нимфа, която е способна да изпълни по едно желание на всяко пълнолуние..

Като се увери какво бе разбрала, Ан избухна в неконтролируем смях и едва успя да си удържи дъха.

-        -  Нима вярваш в тези простотии?! – през смях запита тя.

Момчето наведе засрамено глава надолу и се загледа в изтърканите си обувки.

-         - Хайде стегни се, бе момче!! Живеем в 21-ви век. Няма място за нимфи в това време.

Сякаш непознатият само чакаше това да чуе. Той рязко изправи глава и с чаровна усмивка застана право пред Ан като я издърпа от пейката и я заведе точно до водата. След това опъна пръстите й и ги сложи на устните си.

-          - Ако кажеш, че в нашето време няма място за нимфи все едно казваш, че няма място за мечти. Определено съществуването ни е станало гадно, но въпреки всичко не бива да губим вярата си в мистичното… защото именно най-красивото нещо в живота ни е мистика, а това е любовта. Сигурен съм, че тази нимфа я има, защото преди един месец минавах оттук и видях едно момче с китара, което плачеше неуморно. Спрях се и го попитах какво има. Тогава той ми разказа, че се е срещнал с нечовешка жена, която излязла от язовира и била готова да му изпълни едно желание, но единственото нещо, което искал той било глухата му сестра да успее да чуе музиката му, но нимфата му отказала, защото това е нещо, което сама ти трябва да пожелаеш…

-        -  Нима ми казваш, че брат ми ме изоставил тук, за да поискам слух? – сякаш в захлас попита Ан.

-        -  Да..

-          -А ти защо си тук?

-        -  За, да поискам любов… но само едно желание ще пребъде тази нощ.

Изведнъж водата от язовира се раздвижи и самодивата с бяла кожа се измъкна, но нито той я чу, нито тя.