"Любов"

-          Много неприятна меланхолия, а? – попита ме  някакъв непознат глас отстрани.

Извърнах глава напълно машинално, като издишах тлъстия дим от тънката цигара, която засмуквах просто така, защото бях в непознат град, сама, с книга и без душа. Втренчих се с известна доза безразличие. Очите ми се плъзнаха отдолу нагоре и неволно прехапах устни. Начупена коса, вързана на тила, сини очи, чип нос, провиснали дрехи, цигара и кафе. Прекрасен, неустоим…но ненужен.

-          Оо, че с поглед ме сваляш? – ехидно ми се засмя странникът с хубавите черти.

Не отговорих нищо, просто извих очи настрани и просмуках пак цигарата. Беше ми все едно нека да си отива и без това нямам с какво да впечатля индивид като него.

-          Какво ще кажеш да си споделим пейката? – изненадващо попита той.

Явно, че беше хитър някакъв. Не ми се занимаваше особено много с него, не ми се занимаваше със света като цяло, но за жалост добрите обноски не ми позволиха да му кажа просто да се разкара. Кимнах мълчаливо в знак на не особено голямото си съгласие.

-          Мерси – каза той като се настани удобно до мен и се изпъна преспокойно назад. – Сега девойче сподели си проблема? – с очарователно красива усмивка ме запита ей, така си от нищо.

Ако носех душата си със себе си щях веднага да изпея цялата си мъка на този непознат, но за жалост бях забравила куфара с чувствата си и остро промълвих:

-          Какво те засяга?!

-          Нищо реално погледнато – все така засмян ми отговори той. – Просто ми се стори, че имаш нужда някой да седне до теб и да те заговори.

Беше прав, имах нужда от някого, и то от мъж. Имах нужда да си споделя мъката, така както бях научена да правя винаги. Да си оплача от несправедливата си участ, все да не попадам на момчета, които изпитват любов към мен, които дори не уважават любовта, с която ги дарявам.

-          О, и „Любов“ на Елиф Шафак, положението наистина е сериозно. – каза непознатият красавец подигравателно.

Мизерникът си беше позволил да вземе чисто новата ми книжка и да я разлиства грубо. Безспорно това накара чашата на яда ми да прелее. Човек, който не се отнася с уважение към книгите, не се отнася с уважение и с човешката душа. Изкопчих я от ръцете му и му хвърлих свиреп поглед, в който се четеше: „Не барай без да питаш!“

Обаче дори това не укроти нахалството на този проклет странник. Той се засмя звънливо и ме щипна за лявата буза като нежно каза:

-          Заслужаваш много целувки… Съжалявам. – примирено завъртя глава и се загледа в следобедното небе.

-          Защо съжаляваш? – попитах сякаш по инерция

-          Че не сме били в един и същи влак.

Е, това вече беше върха на сладоледа! Не стига, че е странен, красив, ами и поетично луд. Не можах да се стърпя и просто се засмях като някое щастливо хлапе.

-          Какво ми се смееш? Напълно сериозен съм. Все едно не ти виждам пълната чанта. Не си от тук, нито пък аз. Идвам от Стара Загора и по целия път тайничко си мислех за някоя девойка като теб…

Това обаче ме върна обратно в недрата на реалността и в прилив на гневно заключение му забих плесница.

-          Безсрамник!! – изкрещях с цяло гърло, което накара колцината минувачи да се спрат за момент, но тъй като приличаше на раздор между двама влюбени бързо подминаха без да подозират, че до мен седеше загорял перверзник – Ако си мислиш, че тия гнусни номерца със заучени фрази ще ми минат, за да легна с теб, жестоко се лъжеш!!

Бях готова за сериозен отпор, дори си приготвих да тичам, сграбчила раницата си, но единственото нещо, което той направи бе да изохка леко и с жална физиономия се обърна към мен.

-          Ама яко удряш! Ох, както и да е бъди спокойна, далече далече съм от това, което си мислиш. Все едно не надушвам колко си девствена.

-          Моля?! – шокирано и сравнително подозрително казах аз, защото вече започваше да прилича на някаква много зловеща игра.

-          Нима ще го отречеш?

Не успях да отговоря, защото се засрамих прекалено много.

-          Виж, момиче миналото ми е… ами за някой буйно и щастливо, за мен лично – безсмислена смрад. Имам външността и качествата, които винаги са ми помагали да имам, която си поискам, когато си поискам. Осквернил съм много девици, но… и много сърца съм разбил. Честно не ми пукаше грам, за мен жените бяха даденост. Няма да лъжа влюбих се веднъж два пъти, ама за кратко. Докато в един момент не се появи едно момиче, което чисто и просто ме побърка изцяло. Нямаше книга за нея, защото тя пишеше нови истории във всяка секунда. Живееше в свят, който не познавах и най-странното превърна ме в небивал цар на въображението си. Не я схващах. Беше ми интересна, определено, но не я схващах… Един ден тази дивотия реши да ми сподели колко е влюбена в мен. Това са думи, на които съм свикнал, но това, което ме срази при нея бе, че нямаше нищо против факта, че аз не изпитвам същото към нея и още повече – искаше да й го кажа, за да продължи напред. Да, да продължи напред… Не й го позволих, защото я исках да седи. Определено опита се да се измъкне, но беше достатъчно съвсем леко да я придръпна със закачлива фраза или намигване и се връщаше. Споделяше ми болезнено много… Аз нищо не й казвах. Един ден обаче тая приказка взе да привършва. Докато вървях из улиците я видях и усетих какво бях сторил. Беше се изцедила от всичката си любов и сега бе станала призрак с недоизсъхнали сълзи по очите и с много мъка. Исках да я прегърна, но тя се отдръпна и побягна. И тя като теб носеше „Любов“ на Елиф Шафак… защото диреше любов поне в книгите…

-          Какво общо има това с мен и с влака? – прекъснах го аз неспособна да чуя краят, защото знаех какво е изпитвало това момиче, знаех много добре колко е неприятно да те мотаят в конци на надежда и да си взимат от теб цялата ти обич… знаех го, за това и без да искам се разплаках.

Странникът ми разроши косата целуна ме по челото и ме прегърна. Стана ми уютно в прегръдката му, парфюмът също беше приятен, само защото си представих онзи моя странник…

-          Поплачи си сега, ала ще видиш и твоя глупак като мене ще търчи по всички гари в опит да те намери…