Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.06.2014 00:04 - Банален юноша
Автор: mangakid Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1978 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 13.06.2014 14:21


Поредния неудовлетворен юноша

image

 

  

     

 

 Гадно е, точно така гадно е! И аз съм поредния банален юноша, неудовлетворен от себе си, от света, от живеенето… да поредния. Понякога ми става много тежко, дори прекалено тежко, а съм едва на 17. „Това са най-хубавите ни години“ – това казват всички мой връстници, а аз тихичко прошепвам само на себе си или най-много на празния лист – „Тогава защо е гадно?“

После следват още стотици въпроси от рода на: Да не би да съм сбъркана? Може би имам нужда от лечение? Трябва ли да се променя? Какво да сторя?... И така безброй кукички на въпросителните знаци се впиват в и без това изтерзаното ми съзнание и чисто и просто съсипват оная личност що се е сгушила вътре в мен сред всичките кости. Някакви блудкави истории се съчиняват и още по-нереални мечти. За миг се удовлетворявам от разсипания, хаотичен свят, който се е наместил вътре в мен, но после се досещам, че дори в нещастието си не съм единствена, независимо от факта колко го боготворя, независимо от това, че го възтържествувам като своя свята муза.  В крайна сметка и аз съм поредния банален юноша.

„Какво ти е?“ – питат ме хората, пита се собственият ми ум. – „Нима си болна от нелечима болест? Нима нямаш семейство? Без дом? Без пари? Малтретирана? Ами, не всичко си имаш! Тогава защо пак плачеш, защо ламтиш?“  А аз… И душата ми и аз! седим опулено пред всички тези смислени, но и може би не чак до там значими въпроси и неволно, пълна със страх казвам: „Просто ми е гадно…“ След това, обаче вместо да последва прегръдка, се изливат гръмотевични нападки. Не, не от света – махни го него, той винаги хули – а от мен самата! Хуля се всеки ден, мразя се всяка нощ, удрям душата си за всеки проронен стон. Нима имам срам?! Да се чувствам така, да страдам, да рева само заради това, че се чувствам като отшелник в този свят, че реалността не е съвместима с въображението ми, че хората отявлено не демонстрират любовта си към мен.  Нима имам срам…

Тази Земя е пълна с хора като мен, пълна е с мъка. Всички ходим напред назад, вършим разни неща, прибираме се в уютни домове, почти не останаха неизлечими болести, с един клик можем да стигнем до другия край на света, живеем по 70 години… а се чувстваме мъртви на по 17. Често старите хора ми казват, че тази депресия е просто период, лек спад – бързо ще мине. Ще поплачеш, ще поседиш в ямата, но все някога ще се усмихнеш пак, ще се изправиш, но тогава защо се чувствам като на война. Губя желание за външния свят, защото изпитвам страх, че на всяка крачка може да попадна на снаряд от смъртоносни помисли, от черни чувства. Най-ценното избавление е смъртта, но тя е и най-страшна… иска ти се тази война да свърши, но знаеш, че дори след нея пак ще ти е безбожно трудно да оцелееш, защото пораженията и загубите са прекалено големи. Душата ми, заклещена нейде под сърцето свирепо, вече е изгубила всичкото си желание да диша, а нейното дихание това са мечтите, поетичността, любовта… Най-жестокото е, че във всичката тази каша цари вкусът на безсмислието, а още съм едва на прага, едва поела по своя житейски път. Имам дом, имам семейство, имам приятели, имам всичко нормално, ала сякаш нямам себе си. Знам пререкание е… но бих дала всичко това само, за да не се чувствам така гадно. Искам да танцувам валсове в гората без музика, ще ми се  да плувам в ледено езеро през нощта, искам да намеря своя мир, но ме е страх. Обществото е жестоко. То те хипнотизира и ти внедрява мисълта: По-добре изгуби себе си, вместо да изгубиш  всичко това.

 В опита си да не изгубя нито едното, нито другото, в опита си винаги да не губя аз се лутам и полека ставам като всичките живи човеци с безлики души, като някоя опаковка с баркод, който трябва да бъде маркиран на касовия апарат. Вероятно общото съдържание, обосновано на тази опаковка, за всички ни ще е: 25, 5 % кислород, 9,5% въглерод, 63% водород, 1,4 % азот, 0,2 калций, 0,2 фосфор, 0,07 калий, 0,00000000000001 % душа.

А не е ли странно, че там в Африка има хлапета, колкото мен, които не ламтят за нищо освен за живота, който аз така безпрецедентно ще предам? Ирония ли е, гротеска ли или просто нелепост? Онези неандерталци, от които сме произлезли ние днешните човеци не са се интересували от опаковката, не са се питали колко процента имаме от който ще да е химичен елемент – за тях важен е бил само онзи 0,00000000000001 %. И смело твърдя, че единственият въпрос, който е тържествувал в примитивното им съзнание е бил: Какво е това, което ме човърка вътре? Днешният велик хомо сапиенс е способен да съчини хиляди научни задания, способен е да даде име на всяка клетка в човешкото тяло, но е в пълно неведение за това какво става в света на емоциите… За това и аз съм просто поредният банален юноша, неудовлетворен от живота… Забравих не да бъда себе си, а да бъда човек! 

image 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mangakid
Категория: Лични дневници
Прочетен: 89616
Постинги: 40
Коментари: 20
Гласове: 23
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031