Нощта. Ах, нощта! Това е най-свещената прегръдка на света. Всичко е в една плаваща хармония. Само тогава любовта е най-страстна и лудостта най-опасна. Дори студът е някак блажен, кожата ти настръхва леко сякаш някой я докосва с невидими пръсти. Вървиш по улиците усамотен, ала и наобиколен от хиляди очи. Взират се в теб звездите, дърветата, дори лампите. Тази атмосфера просто те поглъща и започва да шепне неразбрани симфонии в ушите ти. В една такава нощ аз за пореден път търсех сълзите си. Имах чувството, че някой бе забил сонда в сърцето ми и милиони струи мъка се пръскаха на посоки. Лееха се безспир надолу по моята душа, унищожавайки всяка прашинка щастие. Мъчех се да ги сбера и да ги прогоня през очите си, ала без успех. И всичко бе заради любовта, тази проклета развалина! Интересно ми е… как ли ме вижда тя? Понякога започвам да си мисля, че аз съм й просто мишената за упражнение. Толкова пъти ме е дупчила, че дори самата аз изгубих бройката на дупките. Мисля си, че дори не бих могла да намеря шивач способен да закърпи този мой душевен шинел. Уви, и аз едвам боравя с иглата. Всеки път, когато ми писне да се взирам в тези отвратителни, накъсани, зловещи и най-вече проклети парцали, грабвам най-острата игла и без ропот я забивам. Тогава най-боли… Все едно нарочно се разкървавявам. Нима това вече се е превърнало в мой опиат или пък зверска забава за съдбата? Не зная. Само чувството ми е някак познато, сякаш ставам отново онова малко дете, което моли за жили-бони. Ама няма го татко да ги купи и мама, която да се скара, че ще си разваля вечерята. Реално погледнато никога не ги е имало. И честно не знам кой ли го е имало? Не искам да бъда жестока, защото никога не съм била напълно самотна. Винаги ги е присъствал някой, ала до мен, а не хванат за ръката ми.

 Интересно, че сме истински само пред себе си. Вярвам, че пред всеки човек има едно голямо огледало, в което се вижда всичко – мъка, любов, омраза, скъперничество, красота, грозота… Всички сме наредени в една дълга редица и понякога надничаме тайно в съседа ни, или в този, който ни е допуснал, но много рядко се оглеждаме в едно и също огледало. На мен започва да ми става студено, защото душата ми винаги е била оголена, а всички около мен вече намират своя партньор, който да пасва добре на образа срещу тях. А аз седя все така права редом с пустотата. Ще си призная понякога галя леденото огледало с надеждата, че ще успея сама да стопля образа си, но за жалост не се получава. Много често до толкова започва да ме боли и ме вледенява цялата, че обръщам гръб на тази гледка и впервам поглед в тъмнината молейки за помощ дълбините на мрака. Оттам чуват се стоновете само на тишината.

Защо си жесток, Животе? – това е въпросът, който питам от дните, в които майка и татко изчезнаха и все още убийствено кекава треперех под въздуха на самотата. Нима това трябва да ме прави силна, тогава защо от ден на ден се чувствам все по слаба? Ако самотата е добро нещо, тогава защо ме кара да си мисля, че в мига, в който разбия това проклето огледало и срежа вените си ще се почувствам най-после… добре. Неприятна бърканица е, защото просто искам да излезе някой от тази тъмнина, някой с дебело одеяло и дори да не остане за чаша чай, то поне да ме загърне. Целувам жално проклетото огледало, защото искам онова почти умъртвено тяло, покрито със синини и кървава слуз да се събуди и да ме погледне през усмивка. Искам го, но защо, Животе, защо не става?! И все една надежда като пиявица се е забила в ума ми. Именно тя ме кара да съм влюбена в нощта с всичките й очи. Кара ме да вярвам, че нейде из дълбините на тоя мрак има поглед, който ме наблюдават и, който ме чака. И отявлено мечтая, че ме дебне само да заспя, за да дойде тихо да ме прегърне…

Но, Животе реалността е друга, нали? Аз съм момичето, което никой не е виждал да държи някой за ръка. Аз съм момичето, което винаги носи рози, ала купени за нейния приятелки или роднини. Аз съм онова момиче, което винаги е влюбено, ала никой не е влюбен в него. Аз съм онази странница, която все се рее в мечти, ала никой не се рее в мечти за нея… Аз съм блудница недокосната, търсеща утеха в речта. Егоист голям, че слагам себе си в центъра на почти всяка творба, но Животе прости ми, ако не аз, то нима ще има някой?