Нещастен миг пълен със  сняг, студ и .. хора.

Не мога да не бъда нещастна. Тази емоция се е сраснала с моята душа. Дали идва от някакво нелепо внушение на самота или пък вероятно на неповторимо зарибяваща мъка? Не знам. Не искам да знам – това е отговор. Пъшкам и се тюхкам. Задъхано живея това е факт. Ала дори в сетни мъки, явно че пак ще пиша. Не ме бива. Знам, но не искам да знам. Мнозина биха ми казали – изпускаш. Аз казвам не губя друго, губя само мига. Трябва да пиша – трябва да творя – трябва да дишам само чрез слова. Не са за мен много неща като Нейно Величество Любовта! Аз съм родена за монашеска килия – дали е моментно? Не истинско е!

*

 Беше странен ден. Слънцето печеше, но не жарко, ами сякаш времето бе заклещено в стара кино лента. Нали знаете едно такова жълто, раздрано, старо и нетипично. Тревата по принцип бе ярко зелена и неземно свежа, ала точно това слънце я правеше да изглежда като в гробище. Засъхнала и все пак някак жива. Две деца лежаха в нея. И те бяха нетипични. Не носеха дънки и раздърпана тениска. Не бяха с пъстри рошави коси и мазен грим по лицата си. Бяха демонични ангели, а чертите им в общи линии бяха мараня. Чудно нещо нали? Като чели затова и бяха сами – вплели се в омайна прегръдка. И двете бяха там.. за пръв и последен път. Едната лежеше в дантеления скут на другата и тръпнеше във всеки един момент, когато усещаше меките й пръстенца, плаващи по лешниковия й скалп. Тръпнеха им сърцата. Вятърът чаровно шепнеше покрай тях. Незнайно защо и как, но в далечината се долавяше старовремския звук на камера, която с мъка сменя кадрите.

-          Не бива да сме тук нали?

-          Не бива да ни има..

Това бяха думите, които така и не се чуха само устните меки се раздвижиха и бе съвсем естествено да приемеш това за даденост. Усмихнаха се една на друга и продължиха да .. съществуват. Ала филма вече се раздра. Отиде си жълтото и започна дори по-стар филм – черно белият. Движенията им фалшиво се разбързаха и, уви всичко започна някак небивало да чезне пред очите ми, но вместо да застудее стана горещо, потях се, заболя ме цялото съзнание. Унищожи(х) се. Кръвта бликна от лицето на по-голямата девойка. Разплака се жално, а момичето в скута й стисна здраво очички. Кафявата му косица боядиса се в ален цвят. Един гръбнак така зверски се разтвори.. ах! Прободе ме сърце! Жълтата трева избеля и тя, и черни лилии стекоха се нагоре по разголената кост – облякоха я. Детето разтвори очи и се изправи. С трепет се огледа, окъпано в катранена кръв. Лицето на милата девойка, дето тъй прекрасно я галеше веч го нямаше. Ръцете пречупени, като клони висяха надолу, а дантелата съвсем изсъхна. Две дълбоки ями зеинаха на мястото на бледите очи, меките устни бяха се стекли надолу редом с нежната кожа. А малкото момиче, то не трепна; само ахна в захлас. Искаше да докосне това творение така зловещо, ала не успя – спря се! Прехапа устни. Зашумя. Мириса на мърша дори аз го усетих. Детето склони глава надолу, забърса тайно милите си очички. Пресегна пръсчета напред и безмълвно сбогува се с тази вече несъществуваща девойка. И то тръгна си, изчезна, само дето трупът остана. Сля се с природата, сля се с небивалия филм, с моята душа. Често се връщам да я видя пак, отдалеко. Виждам, че не може да рухне. Все е там сама, мъртва, черно бяла – моето нещастие. Дали ако аз я прегърна ще се съживи, ами ако се разпадне? Не знам, аз. А ти?