Нима лудост е?

Written under the lonely sounds of the night and HIM

 Детето е най-чупливото същество на тази Земя, както физически така и психически. То трябва да се пази изключително внимателно и да се зачита неговата, макар и дребна, особа. Пропука ли се душичката му от рано, тя лесно се разраства, оставайки една повредена личност за бъдещето. Повечето родители са добре запознати с този факт и са предпазливи и внимателни в своите действия, но има и такива, които самите те носят дълбоки и сурови рани в своите сърца и неволно причиняват същото. Неспособни да се справят със собствената си мъка, те забравят да бъдат опора на своите деца и често ги изоставят по един и друг начин. Най-тъжна е историята на босоногите хлапаци скитащи като изгубени ангелчета из пустите мразовити улици.

***

 Беше в навечерието на зимата, когато вятъра започна да свисти бурно със свирепия, ядлив глас на студа и да разпилява кишав дъжд по ледения асфалт. На всякъде властваща бе тишината, само от едно сиво ъгълче й се противеше нежния звук на мелодична китара. Звънливата мелодия излизаше от две дечица, без съдба и навярно без бъдеще, тяхна единствена майка бе улицата. По-голямото, което се бе облегнало на тухлена стена, свиреше упорито на разнебитена стара китара с почервенели от студа пръсти. За разлика от своята сополива събеседница, той имаше име – казваше се Ноа.

Беше се навлякъл с всевъзможни дрипи, за да може да стопли поне малко своето тяло. Върху сплъстената си коса носеше оръфана шапка, която навярно бе минала през дузина. Китарата в ръцете му бе пред разпад, а струните й едва-едва се крепяха, но въпреки това той упорито и изключително внимателно ги придърпваше и от тях произтичаше прекрасна мелодия способна да омае всеки. Най-красивото във всичко това бе неговата от даденост. Не усещаше злобните хапания на идващата зима, защото в неговата душа пламтеше огъня на музиката. Встрани, до краката му на колене бе застанало едно дребно момиченце, с къса кафява коса и огромна лилава риза с много кръпки, която покриваше цялото й тяло. Ръкавите й бяха доста по-дълги от дребните и ръчички, но това бе добре, защото късите и пръсти бяха защитени. В дясната си ръка тя стискаше дребно въгленче, а в скута си имаше  едва опазен от влажността лист, върху който старателно драскаше различни фигурки, които бе видяла нейде из изхвърлените вестници.

-         Виж, Ноа това е сърце! Не мислиш ли че е красиво. – с широка усмивка малкото момиченце показваше творението си на своя единствен приятел, но той се бе толкова вглъбил в своята песен, че не усещаше света около себе си.

Дребосъчето се намръщи за момент, но после отново посегна да оформи рисунката си, ала вятъра имаше друго наум! Той отскубна листчето от ръцете на детето и го отведе нанякъде. Момичето ококори поглед и бързо скокна на крака

-         А, не тая няма да я бъде!! – изкрещя, тя и се втурна по рисунката си.

 Изглежда вятърът бе милостив, защото остави незначителното за обществото творение, само на една пресечка разстояние. Сополанчето го грабна бързо и изтръска леко от полепналите капки. След това се загледа в рисунката си и започна да боботи тихичко на себе си:

-         Не е ли странно колко мъничко е това нашето сърце, пък колко много чувства и колко нужди все има.. – тя стисна листчето в тясната си гръд и за момент остана неподвижна сред танца на студените капки дъжд.

Тогава усети нещо странно. Под босите й изстинали крака земята вибрираше. Тя изостри слуха си и чу силен шум, идващ някъде отстрани. Огледа се наоколо, но нямаше и жива душа. След това завъртя погледа си още веднъж и успя да проследи от къде идваше звука. Беше от една стара, изоставена сграда с висока дървена врата. Приближи се плахо, но силно издърпана от любопитството. Опря длан през плата на дългата риза и усети как цялата врата се тресеше. За момент се уплаши и се отдръпна, но имаше нещо вътре, което е привличаше. Тя видя една дупчица отстрани на стената и се доближи до нея. Наведе леко глава и погледна. От гледката ахна, стоя съзерцавайки се в продължение на няколко минути, а през цялото време закачлива усмивка играеше не нейното лице. Издърпа се назад и се озари цялото й лице от щастие, но не искаше да го споделя сама, затова рипна с буйна скорост обратно до Ноа. Подхвана го здраво за дрипавия ръкав и започна енергично да го разтриса и дърпа крещейки с радостно гласче:

-         Ноа, Ноа !! Бързо ела с мен! Мисля, че открих рая или нещо от рода!

Но в отговор на думите й той грубо я избута настрани и тя цопна в една локва.

-         Какъв ти рай, бе дете ?! Въображението ти си играе с теб. Хайде остави ме да си довърша мелодията.

-         Истина е Ноа! Моля те поне виж – каза дребосъчето решително.

Тя стана и изстиска задната част на ризата си от студената вода и продължи да ръчка своя единствен батко. Той завъртя поглед веднъж-дваж и измърмори нещо под носа си, но след това вече отегчено подхвана китарата си с една ръка и се изправи.

-         Щом това ще те укроти, хайде води към този твой рай.

-         Супер нави се! – щастливо изкрещя малкото дете и поведе към потайната сграда.

Когато застанаха пред нея сякаш вибрацията бе намаляла, но все още пареше стъпала им. Бяха изправени пред старата къща на Страдивариус, или поне така я бяха определили градските легенди. Никой нищичко не знаеше за нея. Нито как се бе появила, нито пък чия беше, но тъй като потайността дразни съзнанието на обществото се бяха измислили всевъзможни легенди. Най-правдоподобната, сред които бе, че това е била къщата на заможен буржоа, който навярно бил изкусен любител на изкуството, защото къщата бе изключително висока, а по вече посивелите й стени се виждаха прекрасни статуетки на древни богове. Хората решиха да наименуват този аристократ Страдивариус, тъй като звучеше някак като име на заможен композитор. Дребното момиченце встъпи с леки крачки до пукнатината и отново се загледа. Ухили се игриво и помаха на събеседника си да дойде и да погледа “спектакъла”. Ноа въздъхна отегчително, но все пак угоди на малкото дете. Застана над нея и се приведе, за да погледне пред дупчицата. Първоначално не успя да види нищо специално и точно бе на път да каже “Видя ли, че няма нищо”, когато ахна в почуда и отскокна назад като изпусна без да иска китарата си на земята.

-         Ама как?! Нима вече и до лудост я докарах?!

-         Каква ти лудост Ноа? Това е чудна приказка!

Ноа не знаеше кое бе редно. Дали да повярва на невижданото или да избяга от него, заключвайки спомена дълбоко в ума си. Вдигна китарата си от мокрия асфалт и я погледна така сякаш я молеше за помощ. Дребосъчето от своя страна го гледаше в очакване, опирайки се на дебелата врата. Всичко и всички бяха разпукани. Неговата душа отдавна бе раздрана, същото се случваше и с малкото момиче, което го следваше винаги, дори неговата любима китара бе страдалчески прекършена, може би мъничко лудост нямаше да навреди. Подсмихна се омайно и решен погледна към красивата сграда.

-         Хайде да влезем, какво ще кажеш?

-         Няма нужда да питам, то направо само ни вика.

За няколко дни къщата на Страдивариус се превърна в още по-плашещо място за жителите на града, защото от там излизаха непонятен глъч и на моменти тиха мелодия, но никой не искаше да провери какво става докато един ден всичко не утихна, тогава човешкото любопитство не устоя. Двама полицая влезнаха в изоставения дом и завариха купчина камънаци и прах, а в средата, огрени от слънчевите лъчи лежаха две тела, а до тях китара без струни. Телата бяха посинели от студ, но пръстите им бяха оплетени в скована хармония. А на мъртвите им лица играеше неразбираема усмивка. Полицаите се сепнаха от тази гледка и единия едвам продума:

-         Мъката може и до убийствена лудост да докара.

Никой не разбра какво точно видяха тези деца, никой не докосна техните сърчица, никой не изслуша техните песни, никой не разбра тяхната радост ..