Всяко дете поне веднъж е чувало думите – „Учи се , за да сполучиш!‘‘ , а под тях то разбира , че трябва да полага тежки усилия в името на отличните оценки , който в днешната реалност играят ролята на мерило за знание. Още от рано както родителите така и повечето учители се опитват да втълпят в съзнанието на ученика еснафската идея ,че отличниците ще са на високите позиции в живота , а по-слабите ученици ще се срещат само с неуспехи. По-този начин се поражда глупаво деление на базата на някакви си числа , определящи способностите на една личност. Освен това ,често вместо да спомогне развитието на мисълта и морално правилната позиция на детето , училището прави точно обратното. Не бих могла да си позволя да сложа цялата училищна система по света под един знаменател , единствено мога да опиша как виждам картината в българското училище. Още от самото начало се определя групата, в която попада личноста , а именно групата на „учителските любимци“ , на  „загубеняците“ или на „готините“, но за това не можем да виним децата те просто следват модела на поведение , който виждат от различните теливизиони предавания, та дори и от собствените си родители. Тъжното е че се губи една от главните роли на учителя , в тази пагубна схема , точно той трябва да разбие тези взаимоотношения между децата , да ги накара да не се делят , а да се възприемат като равни едни на други. В нашия трагичен случай обаче учителят най-често се въплита в тази първоначално детска игра , и дори на моменти си позволява самият той да се подиграе на дете , което не се справя достатъчно добре с дадена задача. С една такава основа, често се случва детето да се свие още от малко , и да не повярва в способностите си , губи собственото си развите и бива заклеймено от обществото като неудачник, без дори да има вина. В един по-горен курс , където материала става все повече , все по скучен и най-вече все по-ненужен, учителите са вече по-взискателни и бих могла да каже че на по-младите кадри отношението спрямо ученика се очовещява. Тук, обаче се проявява друг проблем. Физически и психически е невъзможно за един 15-16 годишен юноша да погълне толкова много разновидна  информация, да я разбере , та дори да я запомни. Нека да не забравяме и факта , че в една такава възраст човек започва да намира свойте интереси , да определя свой цели , да открива талантите си , а училищната система в България сякаш прави всичко възможно да го скове. Не всеки носи качествата на академик биващ го във всичко , и не всеки е длъжен , но това е нещо което системата не разбира. Тя безжалостно се стреми чрез всичката тази информация да създаде всестрано развити личности , но вместо това само създава отчаяна младеж , която няма търпения да се отърве от това постоянно поробване на мислите и желанията. Влизайки в училищната сграда , ученика няма усещането за втори дом , а по-скоро за затворническо място , което го кара да страда. А най-страното е , че от всичката тази информация ,която получаваме там, само някакъв минимален процент се запазва у нас , а това прави училището просто един затворнически свят , от които остават само някакви си оценки , после никой не би могъл да оцени изборът ти , защото нали уж всеки има право на глас и позиция ?